съдържание
Бях ученик в осми клас на гимназията "Христо Ботев" в Дупница. Купих си едно руско издание на Пушкиновата поема "Бахчисарайски фонтан". Книгата беше тънка, голям формат, отпечатана на плътна млечно бяла хартия. Купих я заради великолепните акварели на Могилевски, с които беше илюстрирана и които дават чудесна представа за царския дворец в Бахчисарай.
През пролетта на 1950 година, не знам по каква вътрешна потребност, преведох първите стотина стиха от поемата. Към превода на "Бахчисарайски фонтан" се върнах в началото на 1957 г. и през 1958 г. преводът беше завършен. Моят първи стихотворен превод видя бял свят тринадесет години по-късно в трети том на Пушкиновите съчинения, отпечатан през 1971 г.
Моят преводачески дебют беше на "Къщичката в Шуменское", лирична поема от Степан Щипачов. На 6 ноември 1958 г. беше излъчена по радио София и се отпечата в първа книжка на списание "Септември" от 1959 г. Избрани стихотворения и поеми от Степан Щипачов в мой превод излезе от печат през 1963 г. от издателство "Народна култура През месец май 1967 г. Степан Щипачов ме покани да му гостувам в неговата вила в Переделкино (Подмосковието). Изживях една незабравима седмица. Изключително интересни бяха разговорите за руската поезия, за Анна Ахматова и Пастернак, чиято вила беше недалеч, затворена и запечатана след смъртта му. В библиотеката на моя домакин беше малката оранжева книжка с моите преводи на български език на избрани стихотворения и поеми от Степан Щипачов.
"Съседката"
Сега съседката и аз
сами сме в цялата квартира,
а вятър в този късен час
навън ту писва, ту замира.
И ето: в стаята ми с вой,
затърсил в тъмното опора,
зашета през вратите той
из кухнята и коридора.
В бюфета всичко зазвънтя,
заскърца снежният прозорец.
Съседката ми запищя, дочух, че стана, и в нощта
се озовахме в коридора.
И аз не зная (у дома
течението се усеща),
как нейната ръка сама
със моята ръка се среща.
Полуоблечена е тя
под духналия в мрака вятър.
Не виждам никаква врата.
Стоим. Не палим светлината.
А северният вятър с бяс
под звездните простори свири,
и с младата съседка аз
съм сам във цялата квартира.
За превода на епос
Л. Любенов пише "Аз винаги предпочитам да превеждам епос. Моят прощъпулник се извърши с епичния жанр, а именно с публикуването на превода на "Медния конник" от А. С. Пушкин.
За превода на епични произведения той пише някои свои размисли.
"Преводачът на една поема трябва първо да се запознае с всички съществуващи преводи, да ги сравни с оригинала и помежду им, да си даде сметка за техните положителни и отрицателни страни и обективно да прецени своите възможности за успех. И едва, ако е убеден в този успех, да се залови за работа. Освен това преводът на епос изисква много добре познаване на езика, от който превежда. Преводът на епос изисква предварителен опит и обезателно необходимо е добро познаване на целокупното творчество на поета. Преводът на обемисто епични творби изисква и такива качества от преводача като трудолюбие, дисциплина и постоянство. Създаването на един вдъхновен превод на епос изисква месеци и дори години труд."
Воден от тези съображения Л. Любенов се оказа голям майстор и постигна изключително високи постижения при превода на много епични, световно известни творби.
"Медния конник"
(откъс от поемата на А. С. Пушкин)
Обичам те, Петротворение,
Обичам твоя строен вид,
Нева със царското течение
Крайбрежията й в гранит,
чугунените ти дантели,
прозрачната полутъма
в замислените нощи бели,
когато, седнал у дома,
чета и пиша без лампада
и вън е ясна всяка сграда,
и свети в бледата мъгла
Адмиралтейската игла,
и без да пусне тъмнината
във златните ти висини,
час дава на нощта зората
и бърза пак да я смени2.
Обичам зимата жестока
с мраза и въздуха замрял,
шейните край Нева широка,
момите с лик порозовял,
звука и блясъка на бала,
а сред гуляй в ергенски дом
шума на пяната в кристала
и пламъка на пунша с ром.
"На 2 февруари 1977 г. Любомир Кабакчиев в едно половинчасово предаване по радиото изпълни по-голямата част от моя превод на "Медния конник". Тъкмо неговите гласови данни и емоционалност подхождаха за тази поема: мощен плътен глас, идеална дикция, великолепно чувство за ритъма и римата.
Л. Любенов с голямо удоволствие превежда поемите "Муири", "Демон" и стихотворения от М. Ю. Лермонтов (М. Ю. Лермонтов "Избрани стихотворения и поеми", изд. "Георги Бакалов", Варна, 1984 г.).
За руската поезия
Л. Любенов пише "Сега, когато зад гърба ми стоят преведени и публикувани шейсет хиляди стиха, неведнъж си давам сметка, че близо половината от тях са на руски поети. През годините работата над преводите на руска поезия винаги ме обземаше радост от съприкосновението с руската емоционалност, с руската душевност. Винаги, когато към гостувал в Русия, съм разбирал, че руската поезия съответства напълно на руския национален характер.
В какво се крие за мен, българина, силата и очарованието на руската поезия?
Първо, в удивителната хармония и звучност на самия език.
Второ, в жизнената правда, която винаги е присъща на най-добрите стихотворения от руски поети. В тях не може да не доловим тяхното съзвучие на народните чувства и стремежи." Ако е вярно, че поезията обема вътрешния свят, духовното богатство, мислите и чувствата на народа, по-добро доказателство за това от руската поезия няма.
Трето, в дълбоката човечност, която винаги е отличавала руската поезия. Тази човечност отразява най-благородните и възвишени идеали.
Четвърто, в неизчерпаемото многообразие на големите майстори. Те до един са толкова различни. Ако Пушкин ме пленява с изумителната си поетичност и мажорното си светоусещане, Лермонтов поразява с дълбокия си размисъл. Ако Блок е емоционален, то Маяковски е изключително метафоричен и афористичен, а Есенин напомня струна, която всеки миг ще звънне от най-лекия полъх на вятъра. Аз обичам и исконно мелодиката на Прокопиевите стихотворения, и неподправеното руско буйство в поемите на Твардовски и остроумието, съчетано с широта на мисълта на Василий Фьодоров, и кристалната крехкост и женственост на Ахматова.
Най-сетне, почти няма руски поет, чието творчество да не е пронизано от свежия мирис на безкрайните синьо-зелени руски гори, от волността на руската степ, от сиянието на руското слънце... Всеки руски поет посвоему тънко чувства природата.
... Нижат се дни, месеци, години... На моето бюро все по-често лежат стихотворенията на руски поети. Аз размислям над тях, живея с тях. И винаги с радост предчувствам настъпването на този миг, когато дума след дума, стих след стих, строфа след строфа, те ще се излеят на хартията, но вече на български. И ще станат мои. Ще станат български."
Л. Любенов пише: "Допускането на смислови грешки много силно влошават не само смисловото покритие с оригинала, но много често и на художествеността и поетичността на българските преводи на поезия." Плод на дългогодишна къртовска работа на Л. Любенов е откриването и анализирането на смисловите грешки в осемте публикувани преводи на "Евгений Онегин". Тези научни изследвания са принос в литературознанието, теорията и критиката на превода на поезия на български език. Те са съдържание на обзорната статия "Недоразчетения "Евгений Онегин", която е поместена в сборника, съставен от Ивайло Петров и Л. Любенов. "Литературни критики за българските преводи на творбите на А. С. Пушкин (издателство на БАН "Марин Дринов", София). Голяма част от поместените материали в този сборник са подготвени от Л. Любенов. За съжаление сборника излиза след неговата смърт.
най-значимите преводи
Ярки следи в българската литература и култура оставиха неговите великолепни преводи на големи класически и съвременни образци на световната поезия.
Александър Сергеевич Пушкин
Любен Любенов публикува обзорна статия "За половин век - половината Пушкинова поезия" в списание "Съпоставително езикознание" в раздела Теория и практика на превода (год. 24, кн. 4, 1999 г. - София), стр. 121-128.
"Двувековният юбилей от рождението на Александър Сергеевич Пушкин съвпада с един друг, лично мой и неизмеримо по-скромен юбилей – моята половинвековна работа над превода на неговата поезия. Започнах я с моя превод на поемата "Бахчисарайски фонтан" през 1949 г., когато бях ученик в девети клас на дупнишката гимназия "Христо Ботев" и започвах да изучавам руски език. С благодарност си спомням моя учител по Руски Любен Муцков (1916-1976), впоследствие заслужил учител, главен специалист в Министерството на народната просвета, както и моята учителка Клавдия Валентинова Монакова.
Първият ми публикуван превод на Пушкинова творба беше на поемата "Медният конник" в 10-а книжка на сп. "Септември" през 1960 г.; а последният – на реконструираната от руския поет Андрей Чернов Х глава от "Евгений Онегин" в 4-та книжка на сп. "Факел" от 1999 г. От 1976 г. насам, паралелно с преводите ми на Пушкинови стихове, се нижат и мои изследвания върху българската рецепция на творчеството му – общо 20 статии и доклади.
Какво точно съм превел от Пушкиновата поезия? Живеят ли моите преводи? Как са оценени от литературната критика? Какви са най-щастливите ми спомени от моя половин Пушкинов век?
От Пушкиновите стихотворения съм превел двадесет. Аз съм деветия преводач на романа в стихове "Евгений Онегин" (две издания - 1993 и 2000 г.).
От поемите на Пушкин съм превел "Руслан и Людмила", която има 5 издания; "Медният конник" - 6 издания; "Граф Нулин" - 3 издания; "Борис Годунов"; "Народна трагедия - 2 издания и "Полтава" - едно издание; "Будрис и неговите синове" - произведения на А. С. Пушкин в 1 том, издателство "Народна култура" - 1988 г,. стр. 356-367.
Всички тези мои преводи съдържат близо 15 000 стихотворни реда, което прави близо половината от Пушкиновото поетическо наследство - значи за половин век успях да преведа близо половината Пушкинова поезия. По-важното обаче е, че моите преводи продължават да живеят и да се преиздават. Забележително е, че след 10 ноември 1989 г. видях публикувани моите преводи на някои поеми от творчеството на Пушкин - това е голям успех. В различни изследвания са цитирани откъси от тях.
Как литературната критика оценява тези мои преводи? За това са написани повече от тридесетина рецензии, мнения, отзиви от известни поети, преводачи и критици, на които оценката е много висока, даже изключително висока. Ако пълният текст на всички тях се отпечатва заедно, ще направя цяла книга от стотици страници."
Деветият превод от Любен Любенов на "Евгений Онегин" от А. С. Пушкин
В обширната статия на Висарион Белински "Съчиненията на Александър Пушкин" пише: "Онегин е произведение най-близко до сърцето на Пушкин, най-любима рожба на неговата фантазия и твърде малко творения биха могли да се посочат, в които личността на поета да се е отразила така пълно, светло и ясно, както се е отразила в "Онегин" личността на Пушкин. Тук са целия му живот, цялата му душа, цялата му любов; тук са неговите чувства, понятия, идеали... Тази поема има за нас, русите огромно историческо и обществено значение." Романът в стихове "Евгений Онегин" на гениалния Пушкин Белински нарече "енциклопедия на руския живот, най-съкровеното творение на поета."
През 1983 г. издателска къща "Нов златорог", София публикува превода на Любен Любенов на "Евгений Онегин" от Александър Сергеевич Пушкин с рецензент Георги Борисов и редактор-издател Кирил Кадийски.
Второто луксозно издание на превода на Любен Любенов на "Евгений Онегин" се е реализира през 2006 г. от издателство "Захари Стоянов" София в поредицата "Шедьоври". По този повод Л. Любенов пише: "През изтеклите десетина години след първото издание на моя превод на "Евгений Онегин", аз не прекъснах работата си над него. Поради това в настоящето второ издание са отразени нейде между 1500-2000 подобрения."
Деветият превод на "Евгений Онегин" от Любен Любенов е доказателство за неговата дързост, мъжество и вяра в собствените си възможности да бъде по-добър от предшестващите го.
Интересът беше голям Около двайсет критики, мнения и отзиви на изтъкнати поети и преводачи бяха публикувани и оценени по достойнство високото качество на превода на Любен Любенов.
Петър Велчев пише: "Любеновият превод на "Евгений Онегин" убедително и вдъхновено претворява всички особености на оригинала. Неговата изключително висока смислова точност би изпъкнала още по-ярко в едно двуезично издание на романа в стихове. И за щастие, неговият превод си остава естествен и поетичен като руския оригинал, с типичните за Пушкин въздушност, крилатост и устременост на стиха. Този нов превод е несъмнено постижение не само в българската преводна рецепция на Пушкин, но и в българската преводна поезия изобщо."
(Български писател, 11, 26, юли - 1 август 1994, стр. 14)
Симеон Хаджикосев публикува статията "Новия превод на "Евгений Онегин" от Пушкин в списание "Пламък" 1994 г., кн. 9-10, стр. 144-148.
Авторът пише:
"Неотдавна издателска къща "Нов златорог" издаде най-новия стихотворен превод на Пушкиновия "Евгений Онегин", дело на Любен Любенов. Преводът е знаменателно събитие, защото няма друга творба на световната класика, която толкова често да е привличала погледа на преводачите у нас. Началото поставя Вазов преди сто и десет години, превеждайки първите четири строфи на втора глава от романа за станалата широко популярна впоследствие "Христоматия", издадена съвместно с К. Величков. Статистиката свидетелства, че за изминалите осем десетилетия "Евгений Онегин" е превеждан изцяло три пъти в проза и осем пъти в стихове. Любен Любенов е поел огромна предизвикателност с новия си превод - да докаже, че няма предели за майсторството при приближаване към оригинала на една гениална художествена творба.
Мисля, че няма да сгреша, ако заявя, че в дадения случай са били налице всички необходими предпоставки за появата на един качествен превод.
Преди всичко Л. Любенов е опитен преводач с твърде голяма практика, претворил на български няколко десетки хиляди стиха от класически текстове на литературата. При това той е не само преводач, но и поет, автор на две стихосбирки, т. е. наясно е и с оная магия, която теоретиците наричат художествено-творчески процес.
Друго качество, което е превърнало Любенов в един от най-значителните ни съвременни преводачи на поезия, е неговата теоретическа подготовка. Той е и един от най-подготвените ни теоретици и критици на художествения превод. Известно е, че е един от съавторите на изключително ценния Български римен речник, а така също и автор на самостоятелно изследване върху римата в българската поезия.
Съединяването на поета, даровития преводач на поезия и теоретика и критика на художествения превод в едно лице не е толкова често явление в пределите на една култура. Тъкмо това рядко съчетание на качества, към които трябва да добавим и безспорния усет към езиците, от които превежда, предпоставя възможностите на Л. Любенов да си поставя изключително сложни творчески задачи, които не са по силите на редовите преводачи...
Основно достойнство на най-новия превод на "Евгений Онегин" е безспорно съхранената атмосфера на оригинала с неповторимото съчетание с пастелна мекота на рисунъка в реалистичните картини и елегантно-ироничния авторов коментар, възприет под влияние на Байроновия "Дон Жуан". Същевременно, трябва да се отбележи, че и на български език леещата се Пушкинова фраза звучи с лекотата и изяществото на оригинала...
В заключения смятам, че амбициозното намерение на Любен Любенов не е останало без покритие. Той е осъществил един поетически превод на "Евгений Онегин", който по степен на точност и вникване в оригинала, е без съперник сред останалите преводи...
Новият превод на "Евгений Онегин", осъществен от Л. Любенов, е едно от завоеванията на българския поетически превод. Не са толкова чести празниците в културата напоследък, затова нека се поздравим с радостното събитие."
Л. Любенов пише:
На 2 юни в районният дом на културата в с. Михайловское всички чуждестранни гости взехме участие в голямо литературно четене. Преди да прочета своя сонет "Бахчисарайска есен", аз казах: "За русите името Пушкин е неотменна национална гордост. За останалите съветски народи и за целия свят това име отдавна се е превърнало в интернационално понятие. И това е станало възможно благодарение на труда на неговите преводачи. И аз съм убеден, че в това интернационално понятие влизат по право и имената на неговите поети-преводачи. Дори бих се осмелил да перифразирам пророческите думи на поета от "Паметник" така: "Нет, весь я не умру, пока в подлунном мире / Хотя б один мой переводчик жив!"
Ровейки се в библиотеката на г. Псков, Любенов открива изключително интересна статия на полски кореспондент, публикувана във Варшавския вестник "Свобода". Той веднага я превежда от руски език. Тя се публикува за първи път в България.
"Заветния миг" от С. Гайченко
Малко преди да почине, старата и вече изнемощяла мадона на А. С. Пушкин Анна Петрова Керн решила пак да навести Михайловское, Тригорское и в тях онези места, където някога се била срещала с великия поет. С голяма мъка стигнала с каретата си до Новоржевски уезд*, ненадейно си спомнила, че тук в имението, живее нейният добър познат - помешчикът Рокотов, и решила да се отбие при него, за да си почине. А същия ден при Рокотов пристигнал прочутият по онова време оперен певец Комисаржевски. По молба на домакина певецът решил да даде концерт, на който били поканени мнозина помешчици от околността, приятели и познати на Рокотов. Ето как описва концерта кореспондентът на варшавския вестник "Свобода".
"Всички присъстващи изпаднаха във възторг. Певецът беше във форма и с таланта си покори всички. Но някаква старица, облечена в овехтели и замърсени дрехи, непрекъснато дотягаше на Комисаржевски със своите неуместни забележки и разваляше очарованието на вечерта. Всички присъстващи в салона бяха безкрайно учудени. Охкаха и въздишаха, разглеждайки бабичката... Тя дотам омръзна и на певеца, че най-сетне той попита шепнешком стопанина:
- Що за старица е това? Коя е тя?
- Но това е Анна Петровна Керн.
- Какво? Онази същата ли?...
- Да, същата...
Раздразнението на Комисаржевски мигновено изчезна и той, пристъпвайки към рояла, помоли да му акомпанират "Аз помня оня миг чудесен..."
Музиката на Глинка, текстът на Пушкин и пеенето на талантливия Комисаржевски мигновено плениха всички присъстващи. Всички затаиха дъх и слушаха песента като омагьосани.
А. Комисаржевски, щом изпя последните думи на романса "И за него възкръснаха отново /и божественото, и вдъхновението,/ и животът, и сълзите, и любовта", бързо се приближи до старицата и благоговейно падна на колене пред нея.
Тя се разплака, улови с треперещи ръце певеца за главата и мълчаливо я целуна безброй пъти.
Това беше толкова трогателно, че в очите на зрителите заблестяха неволни сълзи, сякаш сянката на самия Пушкин прекоси салона..."
На следващия ден Анна Петровна заминала за светогорския край от село Тригорское.
И доживяла чудесния миг на своята прощална среща със светлата сянка на Пушкин!"
* Уезд – руска административно-териториална единица, съответстваща на българската околия. Новоржевск – руски град на югоизток от Псков. (От в. „Пушкинский край” – Псков (Русия), 61, бр. 66-67 от 3 юни 1990 г., с. 16).
"Черният шал"
Безумен се взирам във черния шал
и стяга сърцето студена печал.
Когато бях още наивен младеж,
по млада гъркиня изгарях в копнеж.
Споделяше нежно тя моята страст,
но черен ден скоро дочаках и аз.
Аз весели гости гощавах щастлив,
похлопа евреин презрян и страхлив.
"Пируваш – прошепна – с приятели ти,
а твойта гъркиня друг мъж прелъсти."
Жълтици му дадох, проклех го до гроб
и викнах веднага с мен верния роб.
Излязохме; коня препуснах вбесен;
и кротката жалост мълчеше у мен.
Щом прага на мойта гъркиня съзрях,
склоних поглед мътен, безсилен замрях...
Във стая далечна промъкнах се сам...
Видях, че арменец целува я там.
И в миг причерня ми; кинжал изсвистя...
А още в целувка изгаряше тя.
Безглавото тяло аз стъпках без жал,
в девойката вгледан смутен, пребледнял.
И още си спомням молбите... кръвта.
Умря мойта мила, умря любовта!
От мъртвите плещи снех черния шал
и с него избърсах аз своя кинжал.
И робът, щом мракът земята застла,
във Ду,нава хвърли и двете тела.
И весели нощи не знам вече аз,
прекрасни очи не целувам със страст.
Безумен се взирам във черния шал
и стяга сърцето студена печал.
1820
избрано
Л. Любенов е превел и публикувал много от най-хубавите стихотворения на гениалния руски поет А. С. Пушкин. По мнението на специалисти в няколко от тези преводи, той е постигнал върха на преводаческото изкуство, доближавайки се до съвършенство. Такива са преводите на "Село", "Черният шал", "Зимен път", "Зимна вечер" и др.
Изумително майсторско умение, обич и топлота лъха от преводите на "Зимен път" и "Зимна вечер". Читателя осезателно чувства зимната буря, потопява се в необятните снежни простори, чува звънчетата на летящата тройка и така се потопява в атмосферата на епохата на Пушкин в Русия.
"Зимен път", "Зимна вечер" и "Черният шал"
"Зимен път"
Ясната луна пробива
с рог вълнистата мъгла,
тъжна светлина разлива
върху тъжните поля.
В ширинето зимно, скучно
бързо тройката лети
и звънчето еднозвучно
уморително ехти.
С нещо родно ме облъхва
на коларя песента:
ту в сърдечна скръб заглъхва,
ту кипи от радост тя...
Нито огън, нито хижа,
сняг дълбок и тишина...
Само с верстите се нижат
стълбовете отстрана...
Скучно, тъжно... Утре, Нина,
ще те гледам до захлас
край пламтящата камина,
без да се нагледам аз.
Две стрелки от циферблата
полунощ ще известят,
близките ни ще отпратя –
няма да ни разделят.
Нина, тъжно е в полето,
дреме старецът пред мен,
еднозвучно е звънчето,
месецът е замъглен.
1826
"Зимна вечер"
Бурята небесата крие
със мъгли и снегове;
ту по вълчи тя завие,
ту по детски зареве,
ту из сламата засъска
по тавана овехтял,
ту прозорчето заблъска
като пътник закъснял.
Хижата ни потъмняла
е изпълнена с тъга.
Бабо, що си замълчала
край прозорчето сега?
Може би си уморена
от виелицата вън
или твоето вретено
те унася в кротък сън?
Я от мъка да налея,
вярна дружке в младостта;
де е чашата? От нея
ще усетим радостта.
Пей ми как живяла птица
зад далечните моря;
как ранила хубавица
на герана със ведра.
Буря небесата крие
със мъгли и снегове;
ту по вълчи тя завие
ту по детски зареве.
Я от мъка да налея,
вярна дружке в младостта:
де е чашата? От нея
ще усетим радостта.
1825
През м. Май 1990 г. Л. Любенов участва в 245-те Пушкинови четения, в които са участвали 25 преводачи от много страни в света. Те са посетили Пушкиновите места в Псковска област, разгледали са къщичката в с. Михайловское, където Пушкин е живял със своята няня по времето на неговото заточение след Декабристкото въстание. Разхождали са се в парка, чиито покрайнини се сливат със селските ливади и горички. Минавайки по алеята на Анна Петровна Керн, всички си спомнили най-очарователното любовно стихотворение на Пушкин На К..., което Любенов е превел с голямо проникновение и обич. Той многократно се връща към превода и има няколко варианта, за да звучи така красиво както на руски език.
"На К..."
Аз помня оня миг заветен:
яви ми се и отлетя
ти като образ мимолетен,
ти като дух на хубостта.
Когато страдах и тъгувах
сред дерничните суети,
гласа ти нежен дълго чувах,
сънувах милите черти.
А после вихърът метежен
разсея прежните мечти,
забравих аз гласа ти нежен,
божествените ти черти.
Течаха дни на заточение
във край затънтен и суров
без божество, без вдъхновение,
живот и сълзи, и любов.
Но се пробудих в ден заветен,
при мен отново долетя
ти като образ мимолетен,
ти като дух на хубостта.
В мен вля отново упоение
и имам пак за порив нов
и божество, и вдъхновение,
живот, и сълзи, и любов.
1825
Превел Любен Любенов (1981-2000)
За превода на "Божествена комедия" от Данте Алигери - емблематични са отзивите в неговата родина Италия. Проф. доктор на филологическите науки в университета в гр. Неапол Джарнесто Дал'Альо публикува в италиански вестник обзорна статия "Божествена комедия" в България. Нейният превод на български е отпечатана в списание "Език и литература", 1975 г. - кн. 5, 125-132 стр. (кратки откъси от рецензията).
"Десетилетия наред българския читател познаваше само първата част на Дантевата поема "Ад". Пълният превод на "Божествена комедия" на български език е дело на дългогодишен и задълбочен труд на преводача Иван Иванов и на автора на редица изследвания по теоретически въпроси на българската стилистика Любен Любенов.
Стройната и пълнокръвна структура на цялостния текст на "Божествена комедия" с нейните 14 233 единадесетосрочни стиха "обковани в терцини", обособени в сто отделни песни, които образуват тъканта на трите части на поемата – "Ад", "Чистилище" и "Рай" – дори само външно погледнато, дава представа за колосалната енергия, с която трябва да се пристъпи към създаването на един български поетически превод. Защото наистина трудностите, които крие в себе си преводът на едно произведение на поетическото слово със сложната си стихотворна стъпка, с римите и с емоционалната си обагреност, са безгранични, а често и непреодолими. Към всичко казано от по-общ характер, когато говорим за превод на произведение на Данте и особено за превод на неговата божествена комедия, трябва да се добавят и ред съображения, свързани с особеностите на епохата, езика, стила, емоционалната обагреност, мелодичност, колорит на творбата.
Истински респект са имали преводачите към поетическата рима на Данте – терцината, а така също и към стихотворната стъпка - 11-сричния стих. Малцина от преводачите на "Божествена комедия" дръзват да се докоснат до железните вериги на тази сложна поетическа форма. В това отношение българския превод на "Божествена комедия" извайва с непринудена лекота и пластичност сложния стих на Данте.
Пламенният дух на Данте, слял в едно общо цяло мисъл и поезия, избликва непрекъснато в поетически метафори, сравнения и алегории. В трите части на поемата се срещат места, в които скръбта се слива с жесток и брутален смях, или пък проява на най-възвишени чувства съжителстват с груби и смели реалистични изрази. И тук българските преводачи са проявили умение при подбора си на езиковите и поетически средства, които са в смислово единство с оригинала. С истински художествен усет са преведени редица стихове от поемата, поетически отлели любимия похват на Данте – поетическото сравнение."
. "Божествена комедия" от Данте е преведена на стотина езика.
Центърът за културни връзки с чужбина от гр. Равена, Италия всяка година кани преводачи от различни страни в света за обзорно четене. То се провежда в Равена в базиликата Сан Франческо, където е гробът на Данте. Участвали са преводачи от много европейски страни, но и такива от Америка, Индия, Китай, Африка и др. През 2007 г. беше поканена България, но за съжаление и двамата преводачи на "Божествена комедия" на български език не бяха между живите. Иван Иванов умира на 10.01.2003 г. в гр. Варна, а Любен Любенов на 17.03.2006 г. в София. За представянето на България аз като съпруга на Любенов, изпратих екземпляр от българския превод на "Божествена комедия" и портрета му за изложба.
На проф. Камила Фьодоровна Данилченко изпратих по Интернет много материали, съдържащи рецензии, мнения и отзиви за превода на "Божествена комедия".
Литературното четене се състоя на 21.09.2007 г. в базиликата "Сан Франциско", където е гроба на Данте в гр. Равена. Проф. Данилченко, заедно със своя колега Александро Сопентино се изнесли беседа за българския превод на "Божествена комедия" от Иванов и Любенов. От българска страна е присъствала доц. Анна Димитрова (Чолева) от Софийския университет "Св. Климент Охридски". С почетни грамоти са наградени Иван Иванов и Любен Любенов.
"БОЖЕСТВЕНА КОМЕДИЯ" ОТ ДАНТЕ АЛИГИЕРИ
Върхът в творчеството на италианския поет Данте Алигиери (1265-1321) е поемата "Божествена комедия", състояща се от три части "Ад", "Чистилище" и "Рай", на която той дължи световната си слава на поет. Оригинално е сравнението, според което "Ад" има сходство с склуптората "Чистилище" с живописта, а "Рай" - с музиката.
През 1975 г. за първи път в България се публикуват трите части на поемата "Божествена комедия" от Данте Алигиери в превод от италиански на български език от Иван Иванов и Любен Любенов. Луксозното оформление на книгата е от издателство "Народна култура", София, поредицата библиотека "Световна класика" с тираж 50 00 екземпляра.
Преводът е отличен с наградата на Съюза на преводачите в България и Министерството на културата на Република България като най-добър превод на поезия за 1974-1975 г.
Предговорът на книгата е от проф. Симеон Хаджикосев. Той пише: "Всяка преломна епоха ражда своите гении. Данте, възправен самотно на прелеза между Средновековието и Възраждането, е още едно потвърждение на тази мисъл. Обаянието на Данте като личност и творец е огромно. Това е обаянието на велик поет и безукорния човек, за когото служенето на народа и отечеството е върховен дълг и смисъл на творческата себеизява."
След публикуването на цялостния превод на "Божествена комедия", следват положителни рецензии, отзиви и мнения от Италия, Русия и 25 статии в България.
Италианският проф. Жорж Нурижан изпраща писмо до Любен Любенов и два италиански вестника, в които е поместен отзива му за превода на "Божествена комедия". В него се пише следното:
Тази година излезе от печат преводът на Дантевата "Божествена комедия" на двама български поети Иван Иванов и Любен Любенов. Този превод веднага бие на очи със своята лирическа и ритмическа структура и могъщата пластика на поетическия израз. Цялата поетическа същност на Иванов и Любенов е в музиката, за да освети със своя вибриращ ритъм душата и, освободена от всякаква връзка с материалността, да се превърне в чист звук."
В своите спомени Л. Любенов пише: "Преводът на такова сложно епично произведение като трилогията на "Божествена комедия" от Данте Алигиери, е изключително трудно. В трите части "Ад", "Чистилище" и "Рай" почти всяка дума е предмет на многобройни коментари от различни изследователи, защото крие подтекст, символика и до ден-днешен съдържат стотици така наречените "тъмни петна". Върху превода работихме повече от десетина години."
Иван Иванов и Любен Любенов продължиха да усъвършенстват превода на "Ад" и нанесоха над хиляда поправки.
Данте. "Ад"
Текст: "Уважаеми г-н Любенов, От др. Иван Коларов научих Вашия адрес. Изпращам Ви един брой от в. "La voce del Mezzo¬giorno" с отзива за Вашия превод на Данте. Същият отзив бе отпечатан в "Il giornale dei poeti" и "La stanza letteraria". Обадих се и на Крум Пенев. Пожелавам Вам и на Ив. Иванов плодотворна литературна дейност за все по-нови и бляскави постижения! С най-хубави чувства Ваш: (подпис) <24.10.75>
Петър Велчев пише: "Особено ярко звучат в новия превод на Иван Иванов и Любен Любенов онези многобройни и станали вече широко популярни пасажи от "Божествена комедия", с които всъщност произведението на Данте живее в нашето съзнание. С поетическата си експресивност и концентирана сила на обобщението те напомнят афоризми:
През мен се влиза в град скърбящ и вечен;
през мен се влиза там, где скръб цари;
през мен се влиза при народ обречен. [1]
Тук правдата Твореца озари:
Мощта небесна, Разумът пресвети
и първата Любов ме сътвори
след вечните неща през вековете;
и ще пребъда аз през вечността;
надежда всяка тука оставете!
(Ад, ІІІ, 1-9)
За по-добри води платна издува
на моя гений чълнът в този час
и с бездната жестока се сбогува;
туй второ царство ще възпея аз,
где чистят се и стават духовете
достойни за небесния екстаз.
(Чист., І, 1-6)
И ти ще видиш и своите тегла
как хлябът чужд горчи, как в изпитните
се качват трудно чужди стъпала.
(Рай, XVII, 58-60)
[1] Per me si va nella città dolente,
per me si va nell`eterno dolore,
per me si va tra la perduta gente.
Букв. „През мене се отива в печалния град,
през мене се отива във вечната скръб,
през мене се отива при погибшите люде.
„Първото тристишие, с което захваща надписът на входа на Ада, е хубаво, особено като се повтарят в начало на всеки стих думите „през мене се отива”, които му дават една важна и печална хармония, и преводачът съжалява почти, че не е могъл да го остави във волни стихове.”
И така изразително и вдъхновено почти на равнището на оригиналната българска поезия, звучат и много други терцини и цели песни от "Божествена комедия".
(Доц. Петър Велчев, "Първият цялостен български превод на "Дантевата поема" – Език и литература, 1976, №4, с. 65-71).
Любен Любенов е един слънчев човек. Огромната работа никога не го уморява. Зная го вечно весел, вечно пред нови творчески задачи. Преводач-фанатик, неизчерпаем, неуморим."
Преводът на "Божествена комедия" от Любен Любенов и Иван Иванов е първото цялостно пресъздаване на произведението на знаменития творец, великия флорентинец Данте Алигиери. Този превод е ненадминат и досега и остави трайни следи в българската литература и култура.
Подобреният превод на "Ад" има три издания - през 1985 г., 1994 г. и последното издание е през 2005 г. След 1975 г. откъси от "Ад" дълги години се поместваха в христоматиите по литература за ІХ клас на гимназиите.
Христоматия за ІХ клас на общообразователните училища
Данте Алигиери (1265-1321), Ал. Ничев, Симеон Хаджикосев
Из "Божествена комедия"
"Ад", Песен І
На попрището жизнено в средата
сред мрачни дебри сам се озовах,
че пътя прав загубих в тъмнината.
О, как да ви разкажа днес за тях,
тъй диви, гъсти, буйни, че се свива
отново моето сърце от страх!
От тях смъртта е само по-горчива
Но аз такова благо там открих,
че ще разкажа за гората дива.
Не ми е ясно как се заблудих -
тъй сънен бях, че не по своя воля
от вярната посока се отбих.
Но стигнах до една могила гола,
където свършва тази долина,
сърцето ми с неволен страх пробола,
погледнах стръмните й рамена
и зърнах пътеводната планета
да ги облича с мека светлина.
И стихна в езерото на сърцето(
страхът ми, през нощта тревожна сбран;
и както този, който от морето
излиза на брега и запъхтян
лице назад обръща и занича
да види пак простора разлюлян,
така духът ми, без да спре да тича,
възви лице към долината пак,
която живите на смърт обрича.
Отдъхнах си и в този пущинак
тъй тръгнах, че опряното стъпало
бе винаги под другия ми крак.
На склона, във самото му начало,
пантера лека, пъргава съзрях:
гасконецът, той сам ще се възземе
над всякакви несгоди и пари.
Ще се прослави той с дела големи,
които ще накарат дълги дни
и враговете да не бъдат неми.
От него само чакай добрини;
чрез него ще настъпят изменения –
заможният бедняка ще смени.
Пази в ума си тези откровения
за него, но мълчи!" – и чух неща,
невероятни и за посветения.
И после рече: "Ето същността
на всичко чуто; ето тези козни,
които крият близките лета.
Живей без завист, с мисли сериозни,
че жив ще си, когато тая сган
ще плаща с кръв злодействата си грозни."
...
Прев. Иван Иванов и Любен Любенов
Издателство "Народна просвета" 1975 г.
Поетът и преводач Владимир Свентила публикува статията "Неуморим търсач на точното слово" за Любен Любенов (в-к "Пулс", 15.02.1977 г.).
"Любен Любенов е буря от трудолюбие. "Когато той и Иван Иванов завършиха превода на Дантевата "Божествена комедия", Л. Любенов сподели: "Вариантите на превода обхващат над тридесет дебели папки. Запазих ги."
Езикът на голямата българска поезия е хоризонта на преводача. Любенов проверява на камертон всяка българска дума, всяко слово. Той грижливо проверява прозодическата крива на оргинала, вслушва се във всички перихии и спондеи. Преводите на Любенов се отличават с почти педантична точност (възможно най-пълно), чистота на слога, с поетически открития, с вдъхновеността си."
Италия с цитат на Данте пред Телефонната палата [27 април 2009]
Италия се включи в проекта "Поезия на стената"
Италия е 19-ата страна в проекта "Поезия на стената", започнат преди 4 години от посолството на Холандия. Целта е всяка държава-членка на Европейския съюз да бъде представена по красивите стени на София, което да напомня за националното поетично наследство и да помага за сближаване на отделните култури в обединена Европа.
Италия избра за свой символ девет стиха от "Божествена комедия" от Данте Алигери на италиански, български и английски. Текстът бе поставен на Телефонната палата на БТК. На тържеството при откриването на плочата, посланикът на Италия, Н. Пр. Стефано Бенацо, сподели, че тези стихове от девет години стоят на бюрото му, защото откъсът приканва трудностите в живота да се преодоляват енергично.
В церемонията участваха председателят на Групата за приятелство с Италия Иво Атанасов, министърът по европейските въпроси Гергана Паси, заместник-министърът на културата Явор Милушев и други официални лица.
Ето и самият текст:
От леността си тук се откажи -
подзе учителят, - че никой слава
не ще постигне, щом на пух лежи.
Умре ли някой, без да я познава,
досущ такава диря на света,
каквато пяна във вода, оставя.
Стани! Надвий в гърдите тежестта!
Духът постига всякога сполука,
ако не се поддава на плътта.
Данте Алигери, Божествена комедия, Ад, Песен ХХІV, 46-54
Прев. Иван Иванов и Любен Любенов
ЕДГАР АЛЪН ПО
"Гарванът" Превод на Любен Любенов, 1993-2003 година
Аз четях в нощта потайна сам сред тишината стайна
драгоценни фолианти, в мъдростта им потопен –
учех древната наука; сякаш за да влезне тука,
някой изведнъж почука на вратата ми смирен.
Някой гост навярно чука – рекох, – морен и смирен;
гост, запътил се към мен.
Ах, Декемврий бе тогава! От каминната жарава,
почнала да потъмнява, сонм от сенки бе роден.
Всуе, чакайки зората, исках с четене душата
да избавя от тъгата по Ленора – блян свещен,
възвисил се в лоното на райския простор свещен,
и отминал си от мен.
От шумящата коприна на завесата старинна
в страх душата ми изстина, та стоях озадачен:
и подзех да си внушавам, сам за да се насърчавам:
Само гостенин това е, гостенин от път сломен,
някой гостенин случаен, да, от дълъг път сломен,
рекъл да поспре при мен.
И това за да узная, без да се поколебая,
Сър или мадам! – извиках. – Извинете, уморен
както дремех над листата, тъй ли тихом в тишината
хлопнали сте по вратата на приюта ми смирен,
щото ви не чух отпървом? – И отслостих плах, смирен –
мрак и само мрак пред мен.
В мрака докато се взирах и неканения дирех,
като никой друг примирих, в блян любовен потопен.
Само името Ленора! счу ми се, но не от хора
произнесено – Ленора! – а изречено от мен.
Само ехото обратно го повтори пак за мен –
като шепот драг за мен.
И прибрах се в свойта стая, още тръпен от омая.
Пак дочух, че някой чука, дваж по-силно изумен.
Рекох: Вятърът е: вие и зад щорите се крие
Я да видя той дали е, да чета успокоен:
тъй сърце ми да не бие, да чета успокоен.
Вятърът е според мен.
И отлостих. От корниза гарван зърнах тук да влиза
чер, величествен. Нахълта тоя символ стар, свещен.
Без привет да ми отправи, без минутка да се бави,
тук от древен век пристъпи той свещен, достопочтен –
върху шлема на Минерва кацна горд, достопочтен
и замря, вторачен в мен.
Поразсмя ме този черен като абанос, наперен
и дотам благоприостоен гарван необикновен.
Ах, проскубан, но уверен, гарване високомерен,
тебе как брегът Плутонов, в мрак беззрачен потопен,
те зове – брегът Плутонов, в мрак беззрачен потопен? –
Гракна Nevermore! пред мен.
Чудно как без труд отгатна мисълта ми вероятна,
въпреки че гракът негов бе от тайна осенен.
Никой смъртен разтреперан ненандейно в час неверен
навестен от гарван черен не е бивал някой ден,
в миг влетял и кацнал право на Минерва някой ден
с Nevermore! като при мен.
Ала гарванът при все че нищо повече не рече,
в тая дума всичко вече беше казал упоен.
После тая птица славна с ни едно перце не шавна.
Сам съм – рекох, – от отдавна, сам без моя блян свещен;
знам: и тя ще ме остави, както моят блян свещен! –
Гракна Nevermore! над мен.
Кипнах целия разпален от ответа й нахален.
Но: Не знае нищо друго! – си повторих примирен. –
Сигурно от някой странен и незнаен свой стопанин
знае тоя постоянен меланхолен свой рефрен;
свикнала е да повтаря меланхолния рефрен
Nevermore! като пред мен.
Но усмивка в мен възбуди гарванът и ме учуди,
и креслото си преместих срещу него, и смутен
се отпуснах в кадифето, неоткрил това, което
беше скрила тъй предвзето в своя възклик тоя ден
тая слаба, чернопера, веда птица тоя ден
в свойто Nevermore! към мен.
И унесен тъй останах, от догадките обхванат;
и жежеше ми сърцето взорът й проникновен.
Под кръга на полилея, втренчено загледан в нея,
търсех смисъла, потънал във фотьойла кадифен;
вече нямаше да седне във фотьойла кадифен
nevermore, уви, до мен!
Скоро пък мъгла тамянна закълби се към тавана
и съгледах серафими по килима озарен.
Клетнико! – реших тогава; – Бог изпраща ти забрава –
цяр за твоя непостижен, цяр за твоя блян блажен!
Пий непентес, забрави я и ще бъдеш тъй блажен –
Гракна Nevermore! към мен.
Птицо черна като мрака, ти си истински оракул!
Сатаната ли те прати или щоръмт разярен
тъжна, но неустрашима, тук, где ужас ме обзима?
Умолявам те, кажи ми: в Галаад благословен
има ли за мен непентес – в Галаад благословен? –
Гракна Nevermore! към мен.
Гарване по-чер от мрака, ти си истински оракул!
Бих помолил, бих проплакал: погадай проникновен!
Гарване, кажи: в Едема аз Ленора щè ли взема
пак в прегръдка до сърце ми? Щè ли бъда пак блажен?
Със светицата Ленора щели бъда пак блажен? –
Гракна Nevermore! към мен.
Тази дума – викнах с мъка, – е прокоба за разлъка!
Гарване, я беж навънка с твоя клюн далеч от мен!
Ни едно перце не бива кобата ти да разкрива!
Вън се махай, птицо дива с клюн тъй хищно закривен! –
Гракна Nevermore! към мен.
И застинал досега е, и да хвръкне не желае
от главата на Минерва гарванът от тоя ден;
взрял очи като очите на Лукавия – лучите
фърлят кобно на дъските сянката му. В неин плен
е душата ми: не ще се отърве от тоя плен
Nevermore, и тя със мен!
Във: Георги Михайлов, 1983-1950. С. СПБ. 1994 (приложение към сп. Панорама), 21-29
На 29 януари 1845 г. в нюйоркския вестник "Evening Miror" е публикувана поемата. За нея Едгар По получава хонорар само пет долара. Скоро тя е публикувана в Англия и става сензация. Преведена на много езици, постепенно тя става най-популярната поема, известна на всеки културен човек.
Надареният творец Георги Михайлов публикува превода на "Гарванът" през 1919 г. и критиката го оценява като голямо постижение в нашата култура.
По случай стогодишнината от рождението на Георги Михайлов, Съюзът на преводачите в България, обявява анонимен конкурс за най-добър превод на поемата "Гарванът" от Едгар По. Наградата е присъдена на Любен Любенов.
В списание "Пламък", No 5-6, 1995 г. излиза от печат превода на поемата и статията на Любен Любенов "Как работих над превода на "Гарванът"" (кратък откъс).
"Най-напред отварям "Кратка българска енциклопедия": Гарван, гробар, птица от семейство Вранови, дължина 60-63 см, перушина черна, човката и краката масивни, рядка (сигурно затова не съм я виждал!)" Отправям се в зоологическата градина и внимателно оглеждам гарваните. Сетне чета и препрочитам английския оригинал на поемата, многократно чета и превода на Георги Михайлов. В библиотеката "Кирил и Методий" издирвам френски и руски преводи на "Гарванът". В една тъничка тетрадка вече се раждат първите ми пръснати хрумвания."
През 2003 г. излиза от печат книгата Едгар Алън По "Гарванът" от английски Любен Любенов.
За едно столетие (1893-1997) "Гарванът" има 11 стихотворни превода и 4 в проза. Любен Любенов и Велико Боев са редактори и съставители на сборника "Едгар Алън По "Гарванът", български преводи и критика за тях" (изд. "Зограф", Варна, 1997 г.). В сборника са включени оригинала на английски език, всички български преводи на български език и пълния превод на статията на Едгар По "Философията на композицията". Впечатляващо е художественото оформление на книгата и илюстрациите от известния художник Сирак Скитник.
Людмила Григорова в статията "Българското прераждане на "Гарванът", пише за Любенов и Боев:
"Държа в ръцете си рядко изискано издание - амбициозно замислено и амбициозно осъществено. Това е история на българската рецепция на "Гарванът" от Едгар Алън По."
Вие имате голям успех и с превода си на Дантевата „Божествена комедия”, осъществен съвместно с Иван Иванов. Общуването с поезията на Данте помогна ли ви при пресъздаването на Байроновия „Дон Жуан”?
И двете велики творби на световната класика поставят преводача пред големи изпитания.
„Дон Жуан” ни вълнува с острата си и безпощадна сатира, а „Божествена комедия” - с дълбоките си символни внушения, но и двете произведения са широки епични платна на своето време с ярко изразена приемственост на античната традиция. Аналогията е и в това, че и двете поетични творби са написани в петостъпен ямб с тройни рими. И все пак не е едно и също да се превеждат Дантевите терцини и октавите на Байроновия „Дон Жуан”. При терцините трябва по необходимост да се превежда последователно, без да се оставят и най-трудните места за по-добри дни.
Понякога по тази причина пред мен заставаха непреодолими препятствия за седмица, месец, че и повече! При октавите е друго - случвало се е някой ден да преведа две-три октави от средата на първа песен и още една-две от седемнадесета песен. Така, превеждайки хаотично оттук-оттам, стигнах до момента, когато от безразборно приведените октави се сглоби целият превод.
Ще продължите ли и занапред да превеждате Байрон?
С най-голямо удоволствие. В момента работя над „Странстванията на Чайлд Харолд”.
„Дон Жуан” от Джордж Гордън Байрон и негови поетически творби
За Любен Любенов голямото поетическо творчество на гениалния английски поет Байрон представлява благодатна неразорана целина.
В резултат на двадесетгодишен огромен труд, постоянство и вдъхновение Любен Любенов превежда от английски на български език епичната сатира на романа в стихове „Дон Жуан” от Байрон. Първото издание на превода излиза от печат през 1986 г. от издателство „Народна култура”, София под редакцията на проф. Александър Шурбанов. Веднага е отличен с годишната награда за най-добър превод от Съюза на преводачите в България.
Второто преработено издание на „Дон Жуан” е отпечатано през 2004 г., което е луксозно оформено от Издателство „Захари Стоянов”, София.
Самият лорд Джордж Гордън Байрон е много сложна и противоречива личност. Илия Илиев, който е автор на книгата „Лорд Байрон забавни истории и парадокси от неговия живот”, издадена през 2005 г., в предговора описва личността на Байрон по сполучлив начин. Той е „литератор, който създава най-нежна любовна лирика и яростна политическа сатира; посвещения на дами и мащабни епични произведения, лирични поеми и драми..., неотразим оратор, въздействащ над достопочтени лордове и тълпа от разбунтувани наемници, поет на свободата и войник на свободата, минал по пътя от съчувствие към борците за свобода, през участие в революционен заговор до организация на военно-политическа кампания”.
„Непознатият Байрон” е озаглавил предговора към „Дон Жуан” проф. Симеон Хаджикосев. Той пише: „Появата на „Дон Жуан” е първа среща на българския читател с гениалната творба на Байрон. Великият английски романтик е „непознат” у нас почти в буквалния смисъл на думата поради обстоятелството, че значителна част от обемистото творчество на Байрон не е преведено на български език.”
„Преводът на „Дон Жуан” на български език е трудно, защото за оригинала са характерни различни стилистични пластове, множество философски отклонения, вплитането на чужди цитати в текста от френски и латински автори. Те са стотици и подлагат на сериозно изпитание майсторството на преводача при намиране на подходяща рима.
Чрез този първи пълен поетичен превод у нас на Байроновия сатиричен епос „Дон Жуан” от Л. Любенов, сега широко се отваря врата към едно магнетично име, име, в което са сплавени революционерът от Мусолунги и гениалният поет, болезнено чувствителен романтик и блестящият изобличител на гнета и неправдата.”
В „Дон Жуан” Байрон ясно изразява своето политическо верую.
Неспирно аз със слово,
пък и на дело, срещу всеки враг
на мисълта; особено сурово-
срещу тираните, макар че мрак
забулва бъдещето, аз отново
ще кажа и да бих загубил пак,
не ще оставя никога борбата
със всички врагове на свободата.
(Х песен)
Любен Любенов разказва за своята работа върху превода на „Дон Жуан”.
Първото интервю е озаглавено „Мечта за непостижимото”, бр. 11084 от 30.07.1988 г. Разговорът е провела Румяна Ганчева.
Второто интервю с Любен Любенов носи заглавието „Изпитанията на превода, което е поместено във в-к „АБВ”, бр. 471 от 19.01.1988 г. Разговорът е водил Димитър Златарев.
(Интервюто се предава със съкращения)Българският читател дължи срещата си с „Дон Жуан”, прочутия роман в стихове на Байрон, на отличния превод на Любен Любенов, удостоен с наградата на Съюза на преводачите за 1986 г. С високото си равнище на семантично и художествено съответствие, тази най-нова интерпретация на Байроновата творба у нас далеч надраства предходните опити за пресъздаването й на български език.
Ето какво разказва за преводаческата си работа над „Дон Жуан” Любен Любенов:
Повече от двадесет години се борих с превода на Байроновия роман в стихове - върху неговите над две хиляди строфи работих с променлива интензивност от 1962 г. до самото излизане на книгата в библиотека „Световна класика” през 1986 г. Стремях се да постигна максимална близост до оригинала, да предам в хармонично единство както смисловите стойности, така и формалните особености на Байроновия стих. За всекиго е ясно, че преводът на римувана поезия е по-труден от превода на „бели стихове”, а при „Дон Жуан” задачата на преводача допълнително се усложнява от наличието на голям брой диалози, чуждоезични цитати и собствени имена. Непрестанно трябваше да полагам усилия да става така, че неестественото за мен мислене с тройни рими да изглежда напълно естествено за читателя. И то при хроничния недоимък на тройни мъжки рими, които все не достигат, както не достига въздухът на войник, бягащ с противогаз. За успешната си работа съм много задължен и на редактора на книгата Александър Шурбанов.
„О, Слънце на безсънните”
О, Слънце на бъзсънните! Звезда
меланхолична с блясък на сълза!
Безсилна срещу нощни тъмнини,
ти спомняш радостта от други дни.
Тъй миналото свети: светлина
сияеща, ала без топлина.
Среднощен лъч от спомен възкресен –
чист, но далечен; светъл, но студен.
1815
Любен Любенов издирва всички преводи на български език на произведението на Байрон. Той е автор на библиографията „Джордж Гордън лорд Байрон” в България, издателство „Авангард Прима”, София, 2005 г.
Л. Любенов е превел една трета от голямото поетическо творчество на Байрон. Негови са преводите на поемата на Байрон „Шильонският затворник”, публикувана от изд. „Народна просвета”, София, 1988 г. През същата година излиза и „Из Калифорнийския ми дневник”. Следват преводите на поемата „Паризина” и пиесата „Марино Фалиери, Додж на Венеция” (2003 г.) и „Странстванията Чайлд Харолд”.
Л. Любенов превежда над 40 романтични стихотворения от Байрон и 16 съвместно с Григор Ленков. Той е съставител на сборник стихотворения Джордж Гордън Байрон „Слънце на безсънните” (Изд. „Народна култура”, София, 1988 г.) по случай 200 години от рождението на Байрон.
”Щастлива съм. И аз бих искал...”
Щастлива си. И аз бих искал
да съм щастлив, а не злочест.
От твойто щастие бях свикнал
и за да съм щастлив до днес.
Честит е твоят мъж – от болка,
от мъка бих се разболял;
о, колко бих го мразил, колко,
ако любов не бе ти дал.
Видях детето ти и мислех,
че ще умра ревнив, свиреп,
но то невинно се усмихна
и го целунах зарад теб.
Целунах го с въздишки скрити,
че в него татко му познах,
но то ме гледаше с очите,
в които все тъй влюбен бях.
О, сбогом! Щом си тъй ревнива,
аз няма да пророня глас,
но по-далеч от теб! – не бива
твой, Мери, пак да стана аз.
Все мислех: гордостта и дните
са угасили в мен страстта;
ала сърцето ми в гърдите
запърха пак от любовта.
А помня как по-рано тръпно
от твоя поглед бях в захлас,
но днес туй би било престъпно –
не трепва нито нерв у нас.
Ти пак се взираш в мене с нежност,
но няма туй да ме смути:
спокойната ми безнадеждност
единствено съглеждаш ти.
Не бива тая страст проклета
пак споменът да разгори.
Къде е тайнствената Лета?
Стихни, сърце! Или умри!
1808
Министерството на външните работи на Италия и италианското посолство в България през 2005 г., обявяват конкурс за най-добър превод на български език на съвременен италиански поет.
Наградата е присъдена на Любен Любенов за превода му на поезията на Пиер Паоло Пазолини.
Книгата под редакцията на Кирил Кадийски излиза от печат през втората половина на 2006 г. след смъртта на преводача (Издателска къща „Нов Златорог”, София). Това е последния голям значим превод на Любен Любенов.
В книгата е написало за личността на Пазолини следното: „Световната му слава на режисьор, като че ли пречи на публиката да забележи, че Пиер Паоло Пазолини е фигура много по-всеобхватна и значима в световната култура през втората половина на двадесети век. Започнал като поет (на родния си фриулски диалект, с което показва, че не езикът, а талантът бива малък или голям), утвърдил се първоначално в общественото съзнание като романист, в същото време художник, публицист и изследовател, Пазолини е неизменен в едно: своята преданост към изкуството, която му помага да отстоява докрай идеите си и да защитава своите идеали. Нощта на големия град може да бъде и красива, ако гледаме електрическите гирлянди, с които е отрупана, но тя крие в мрачните си гънки и нищета, престъпност и кръв. За всичко това поетът пише с разтърсваща откровеност, присъща само на Великите. Някои виждат в Пазолини последната ренесансова личност, не само заради многостранното му и всеобемно творчество, а най-вече заради човеколюбието и неподправената истина в него.”
Поезията на Пазолини е изключително оригинална, неповторима и с ясно изразена социална насоченост Тя е много интересна и съвременна.
Книгата се предлага в книжарницата на ул. „Аксаков” №10, „Български книжици”.
„Рубайят” от Омар Хаям
Секретите на Вечността гадаем аз и ти!
Загадката на Древността не знаем аз и ти!
Говорим зад завесата в кът таен аз и ти!
Знай: щом се вдигне, до смъртта
не ще мечтаем аз и ти!
ffffffffffffffffffffffffffffffffffffffffffffffffffffffffffffffffff (Омар Хаям)
Ако един самун сега отнейде хвана
и печен овчи бут, и вино два-три мана,
и съм с любимата на хубава поляна,
ще бъда по-честит дори и от султана!
Чуй как се хвали някой непознат: „Това съм Аз!”
И друг, със злато и сребро богат: „Това съм Аз!”
Но тъкмо си е наредил добре в живота всичко,
Смъртта изскача изотзад: „А пък това съм аз!”
Дружи с по-малко хора днес, за да не си глупак!
На разстояние се дръж, дори да си добряк,
че само щом се някому за миг опреш, за жалост –
ако в душата му прозреш, – оказва се твой враг!
Бъди нащрек: коварна Участта е!
Помни: над теб си с остър меч играе!
Ако халва в устата ти постави,
недей я гълта, че отровна тя е!
Древноизточният мъдрец Омар Хаям е енциклопедичен ум - философ, математик, астроном и медик. Той е гениален персийски поет и един от най-изтъкнатите представители на древноизточната култура през единадесетото и дванадесетото столетие, защото е роден 1048 г. и умира през 1137 г. Омар Хаям възпява виното, любовта, опиянението, бунта на духа и свободата.
Доц. Иво Панов пише, „Омар Хаям е известен със своите философско-лирични четиристишия. С глъбината на прозренията, с премерената лаконичност и желязната логика на мисълта, с алегоричния си език, с изкусното прилагане на различни метрични системи. ...Хаям е не само ненадминат майстор, но иноватор в жанра рубаи. Новатор по поетически стил, по тематика и по идеи. Една от съществените слабости на досегашните претворявания на четиристишията на Хаям у нас бе, че преводачите не успяваха да отличат двете, употребявани от персийския класик римови схеми: аааа и ааба. При Любен Любенов римите са предадени така, както са персийските първоизточници.
Често употребяван от Хаям изразен похват е поставянето на редиф в края на стиха. (Редиф (рефрен) - в източната поезия - повтарящи се след римата в края на всеки стих дума или цял израз). До днес никой от преводачите на Омар Хаям преди Любен Любенов не е успял да вгради в своите преводи така ограничено и стриктно този често прилаган в източната поезия похват. Л. Любенов не само следва неотклонно редифите на оригиналите, но умело използва пред тях тройна или четворна рима. И още един немаловажен детайл, отличаващ работата на Любен Любенов от досегашните български претворявания на Хаямовите четиристишия. Иде реч за звуковата организация на неговия стих. При превода на Хаямовата поезия, Любен Любенов въвежда всички български стихотворни форми и видове стъпки. По този начин ритмико-интонационното многообразие на Хаямовия метричен стих просто е намерил свой най-добър поетически еквивалент у нас. Като добавим към всичко това и точното предаване на авторовата лексика, народното насищане на текста с архаизми, с арабско-персийско-турски заемки, отдавна и трайно навлезли в нашия език и с характерните за оригинала сложно съчетани прилагателни, без насилие над истината, можем да отсъдим, че Любен Любеновия прецизен поетически превод на рубаите е нов момент в интерпретирането на Хаямовото наследство в България. Той прибавя съществени нюанси към красивото му звучене на български. Защото Любен Любенов е доловил с чувствителни сетива същността и неизчерпаемото багрово многообразие на Хаямовото перо, многопосочността и дълбочината на неговите послания, а после ги претворил на български така, както никой до този момент не е успял да стори това у нас.”
(Иво Панов, в статията „Три срещи” и предговора на книгата „Рубайят” от Омар Хаям в превод на Любен Любенов)
От Данте Алигиери до Пиер Паоло Пазолини
Из „Нова поезия във формата на роза”
Понеже
в тоя нов
ход на Историята –
който не мога да проумея, защото
не работя в тази област, като човек
изоставащ, оставен встрани и то завинаги, –
виждам само едно: че скоро ще умре
идеята за човека, изникваща в тържествените индийски
или италиански утрини, идея – плод на скромния му труд,
оградено място, сред малко поле, изгубило се в безкрая
на някой бряг или равнина, човека, който сее, работи или бере
плодове на есента сред зелените листи, вече поръждавели
в покоя... Идеята за човека... който във Фриули...
или на тропиците... млад или стар,
слуша, когато му казват да повтори същите жестове
в безкрайния зандан на житата, на маслиновите горички,
под смърсеното слънце, където божествено девствен,
повтарящ един по един жестовете на своя баща,
сред мълчание, или със свенливо-скептична
защото в сърцето му няма масто
за друго чувство,
освен за Вярата.
„Популярна поезия”
Излъгахме се и повярвахме, че не може
хората да се променят
за толкова кратко време, а децата
да пораснат за толкова кратко време,
сподобени с нова участ. И всичко това за още
хиляда франка от джоба. В началото бяха светци
и бяха доволни: наистина
същите онези светци, които някога
умееха да се примиряват.
Но тяхното задоволство бе глупаво.
Ще рече, че тяхното примирение също
е било глупаво. От тяхната святост
не е останало нищо. И възрасни,
и деца са забравили как може
човек да бъде и силен в света, и невинен...
Една чиста илюзия. Не ни стигаше,
че бяхме скъсали с реалността, та трябваше
да загубим и илюзията за това! Тези хиляда франка
от джоба, които ви накараха да повярвате, че започва
безкраен празник, о, бедни ми братя, бяха джобните пари
за вашия сетен ден. Обзета от страх,
светата мършава крава бе изчезнала завинаги
от очите ви. Тлъстата крава се смее безсрамно, също
обзета от страх. Но ние допуснахме друга грешка.
Ние повярвахме, че тази промяна
трябва да бъде вече нова история.
След като може, и слава Богу, човек да се върне
назад. Налага се да се върнем всички
назад. Дори ако трябва смелост,
непозната и за този, който крачи напред.
Ако смехът се изписва силен и невинен
по лицата на хората и на децата,
това ще бъде най-силното доказателство,
че вече го няма този, който ги е обичал.
Блаженството на светците е само илюзия,
но тяхното примирение бе чиста реалност:
който се примирява, само той може
да се бунтува. Така че историята, както сме я направили,
е поредната наша грешка.
В букета от чудесни преводи Любен Любенов прибавя и гюлтрендафил, пренесъл своето омайващо ухание през вековете.
Омар Хаям. Рубайят, 300 четиристишия. Превел в стихове Любен Любенов. Издателство БПС, 2003 г. На корицата: графична, цветна средновековна персийска миниатюра, а на задната част
Л. Любенов пише: „Свободният превод на близо 200 рубаи на Едуард Фицджералд (1809-1883), издаден през 1859 г. и до 1925 г. преиздаден още 135 (!) пъти, е станал част от английската поетическа класика. Дори Елизабет ІІ го държи на нощното си шкафче, за да се ръководи в своите държавни и частни дела от заложената в тях източна мъдрост.
Но една значителна част от нея липсва в превода, тъй като самият Фицджералд признава, че „Последната ми грижа беше близостта до оригинала”.
Четейки и препрочитайки моя скромен превод, драги български читателю, ще имаш едно съществено предимство пред Нейно Величество, защото моята главна грижа беше тъкмо максималното запазване на автентичната Хаямова мъдрост!
Дано тя те направи духовно по-неуязвим и по-извисен в днешните сложни времена.” Книгата е под редакцията на доц. Иво Панов, доцент по персийска литература и култура в Софийския университет „Св. Климент Охридски”. Той е изтъкнат ориенталист-иранист, член на Съюза на писателите.
Първата поява на книгата предизвика голям интерес и буквално се разграби. Затова в същата 2003 г. беше издадено второто допълнено и подобрено издание на „Рубаят” от Омар Хаям.
В послеслов към второто издание Любен Любенов пише:
Бях уверен, че в първото издание на тази книга поднасям един почти окончателен текст на моя превод. По време на многократното му препрочитане, за моя изненада, се нароиха близо петстотин промени (надявам се, към по-добро), които са отразени във второто издание, което представлява всъщност ХІV-та редакция на моя превод в стихове. С д-р Иво Панов работихме по същия начин. Всички редакции се съхраняват в библиотеката на Центъра за източни езици към Факултета по класически и нови филологии при СУ „Св. Климент Охридски”.
Следват трето и четвърто издание на книгата през 2004 и 2005 г. (Изд. „Авангард Прима”, София).
Любен Любенов
Интересът към превода на „Омар Хаям. Рубаят” не стихва и след смъртта на Любен Любенов. Продължава да се преиздава четвърто издание, което се предлага в книжарницата на ул. „Аксаков” No 10 „Български книжици”...