ЛЮБЕН
ЛЮБЕНОВ размисли
съдържание
Трите ми разговора с Дора Габе
Запознах се с Дора Габе на 9 декември 1960 г. на събранието на Съюза на българските писатели при обсъждане речника на римите в българския език.А през края на 70-те години и началото на 80-те години на ХХ в. аз реализирах една интересна идея - три литературни анкети: една за римата, втора – за превода на поезия и третата (съвместно с доц. В. Д. Радчук от Киевския университет) за критиката на художествения превод. Смело разпратих по пощата подробните въпроси – по близо петдесет за всяка анкета – на близо триста поети, преводачи и литературни критици в 15 страни! И въпреки моята международна неизвестност, отговориха 145 поети, преводачи и литературни критици от Беларус, Белгия, България, Великобритания, Естония, Казахстан, Латвия, Литва, Русия, САЩ, Словения, Узбекистан, Украйна, Франция и Чехия и др.
По пощата изпратих на Дора Габе въпросите за римата и за превода на поезия.
Отговори ми Дора Габе. Ето как стана това. На 16 ноември 1979 г., към 21 ч й позвъних по телефона. Тя се обади и аз й обясних накратко защо я безпокоя Каза, че е получила въпросите ми, но не била добре, гнетяла я самотата и нямала настроение да ми отговори писмено. Пък и били твърде много на брой. Тогава я помолих да ми отговори по телефона устно, ако не на всичките, то само на няколко или дори само на един. Тя се съгласи.
Бавно и немногословно, тя отговори на десетина въпроса. Аз записах отговорите, редактирах ги и ги преписах на пишещата си машина. Сетне отново й позвъних и бавно й прочетох редактирания текст. „Вие сте го подобрили – сдържано отбеляза тя, - но не сте изменили нищо. Съгласна съм да ги публикувате.” Аз й благодарих. Нейните отговори излязоха в печат в трета книжка на сп. „Съвременник” за 1980 г. заедно с отговорите на още 15 български поети. Това беше първата публикация от моите анкети и тя възбуди немалък интерес.
Ще добавя, че на 16 ноември 1979 г., след като изслуша редактирания запис на своите отговори, поетесата пожела да чуе имената на участниците в анкетата за римата. Докато й ги изреждах, след някои от тях ме молеше да изчакам и вмъкваше свои немногословни мнения. Тази останала непубликувана част от нашия разговор протече така:
Аз. Димитър Пантелеев.
Тя. Знаете ли, че не мога да запомня нищо от стихотворенията му?
Аз. Радой Ралин.
Тя. От него можеше да стане добър лирик, но не стана. Дали защото така се стекоха жизнените му обстоятелства, знам ли?
Аз. Павел Матев.
Тя. Това е моят любим поет. Много дълбок, много талантлив, много умен.
(В скоби е уместно да добавя, че Павел Матев вече не беше председател на КНИК.)
Аз. Найден Вълчев.
Тя. Кой знае защо, чета с удоволствие книгите му. Стихът му е един лек, въздушен – сякаш има крилца.
Аз. Петър Караангов.
Тя. Не знам как, но се случи така, че все още не мога да се сдобия с книгите му. Досега не съм прочела нищо от него.
Аз. Дамян Дамянов.
Тя. Знаете ли, че той има някои много силни, много дълбоки стихотворения.
Аз. Иван Николов.
Тя. Един поет, който изненадва!
Аз. Георги Константинов
Тя. От младите е най-обещаващият. Има шансове да стане голям поет.
Аз. Блага Димитрова.
Тя. Чудна като жена и голяма като поетеса. Каква съдба! Оперирана от рак – всяка вечер си ляга с мисълта, че може да е последна. При нея живее едно чуждо дете – виетнамката; не я осинови, но я прие като своя; сега е студентка, живее в стаята на Блага; и сега Блага обитава проходната стая, един полухол! Заедно с мъжа си. А майка й е в едно тежко състояние – какви грижи бере с нея! И никому не се оплаква! Днес говорих с нея по телефона – какво изживява!
Аз. А какво ще кажете за римите си в своите стихотворения за деца?
Тя. В детските ми стихове не съм нито веднъж помисляла има ли рими, няма ли. Моите стихотворения за деца са написани не от мен, поетесата Дора Габе, а от едно малко момиченце, което живее вътре с мене. Има моменти, когато просто се превръщам в малко момиченце; просто не знаете, какво правя тогава.
Накрая обвини нашите млади поети в многословие.
На 6 юни 1981 г. към 21,30 ч отново й позвъних, за да я помоля да отговори и на моите въпроси за превода на поезия. Тя вече беше 95-годишна (ако имаме предвид годината на раждането й, посочена в енциклопедията на братя Данчови – 1886), дишаше тежко и явно не беше настроена за ново телефонно интервю. Но ме приветства като стар познайник и все пак отговори на няколко от въпросите ми. Тези нейни отговори излязоха след смъртта й в сп. „Литературна мисъл”, 8-ма книжка за 1988 г.
Статията е публикувана в списание „Пламък”, брой 2, стр. 40, от 2003 г.
спомени, публицистика
Любен Любенов разказва в спомените си срещите и разговорите с десетина български поети. Той обаче остави списък с 95 изтъкнати поети и преводачи и 14 руски с намерението да напише „Автобиографичен роман”. За голямо съжаление смъртта му отне мечтата да реализира това намерение.Моята първа среща с Елисавета Багряна се състоя през 1958 г. Аз занесох в редакцията на списание „Септември” моя превод на поемата „Бахчисарайски фонтан” от Ал. С. Пушкин. Любезно ме посрещнаха Найден Вълчев и Вътьо Раковски и обещаха да прочетат ръкописа. След месец ми казаха, че преводът бил хубав и го дали на Елисавета Багряна, която завеждала отдела „Поезия” към списанието. След няколко месеца се състоя срещата ми с нея. Тя ми каза добри думи, направи десетина бележки и още толкова отлични поправки. Подари ми с автограф своя том избрани стихотворения и препоръча моя превод да бъде отпечатан в списание „Септември”.
Елисавета Багряна вдигна семафора и ми откри пътя в литературата
Главният редактор на списанието Христо Радевски не разреши да бъде отпечатан моя превод на „Бахчисарайски фонтан”. В разговор с него, той ми препоръча да се заема с превод на поемата „Медния конник” от Пушкин, защото тя била по-трудна и ако се справя добре, ще публикува в списанието и двете поеми.
С Елисавета Багряна се срещнах още десетина пъти в редакцията на списание „Септември”. Тя хареса моя превод на „Къщичката в Шушенское” от Степан Щипачов и той беше публикуван в първата книжка на списанието през 1959 г. Това беше моят преводачески дебют. На следващата година аз занесох в редакцията на списание „Септември” моят превод на „Медения конник” от Пушкин. Елисавета Багряна се изказа ласкаво за превода, направи поправки на 6-7 стиха и одобри неговото отпечатване в десета книжка на списанието (1960 т.). Разбира се, това стана и с благословията на Христо Радевски.
Освен това аз се осмелих да представя на Елисавета Багряна няколко мои стихотворения. Тя одобри и даде съгласието си за отпечатването на стихотворенията „При тях”, „Контрабандисти”, „Още помня гроздобера в детството” и „В археологическия музей”.
Аз бях обнадежден, насърчен и окрилен да творя своя собствена поезия.
През 1960 г. аз работих няколко месеца в Радио София. Трябваше да направя запис на интервю с Елисавета Багряна. С кола от Радиото отидох в нейния апартамент на ул. „Неофит Рилски”. Тя учтиво ме покани у дома, показа ми апартамента и на своите портрети в него. Направих интервюто и то беше излъчено по Радио София.
На 9 декември 1960 г., на събрание на Секцията на поетите в Съюза на българските писатели (СБП) бе обсъден проектът за речник на римите в българския език, съставен от колектив Събранието в киносалона на СБП бе открито и председателствано от Божидар Божилов. Няколко минути преди започването му, той ме представи на нашите известни поетеси Елисавета Багряна и Дора Габе и за кратко останах в тяхната компания. Те проявиха нескрит интерес към мен като към докладчик.
„Знаете ли – се обърна към мен Багряна, - няма да ви кажа нищо относно ръкописа на речника, тъй като съм подготвила писмено изказване!” - А пък аз отдавна не пиша с рими! – добави Дора Габе, - и затова изобщо няма да се изказвам. На това обсъждане дойдох от просто любопитство.”
Съзнавах ли аз, че в тези минути, когато разговарях с двете първи жрици на българската поезия, беше един от звездните моменти в живота ми?
На обсъждането Багряна каза: „Доколкото знам, на много, ако не на всички научно и литературно разработени езици, както има специализирани речници за всеки клон от науката и изкуството, така има речници за римите. У нас сега за първи път се прави опит в това отношение и добре е, че Секцията на поетите ще се занимае с този въпрос, и надявам се, ще даде ценни указания и подкрепа на младите автори при обсъждането на техния труд. Първият въпрос, който изниква, е защо се прави този речник, нужен ли е той, кому е нужен и трябва ли да се издаде. Както вече казах, този труд ще бъде преди всичко принос към пълното и всестранно изследване и разработване на българския език и в това отношение той е нужен, съставянето му е наложително. След това възниква въпросът доколко този речник ще бъде полезен за поетите и за преводачите на поезия. През целия си творчески живот, откакто пиша поезия, не съм почувствала наложителна нужда от такъв речник, защото за мене, ако римата не дойде естествено, не дойде да подчертае мисълта или образа на предидущия стих, а се сложи само да включи фигурата на строфата, да звънне съзвучието, то това винаги се чувства от опитното ухо и око, та дори и от обикновения читател. Струва ми се, че докато прекъснеш работата, посегнеш да вземеш речника и го преровиш да намериш нужната страница, в ума ти вече сами ще се изредят съществуващите рими на една дума. Но в края на краищата всичко е въпрос на навик.
Безспорно речникът на римите ще ползва повече неопитните, начинаещите поети. Но и на тях не бих препоръчала от самото начало постоянно да не си служат с речника, за да не механизират творческата си работа. Аз държа винаги за мъката на творчеството, която е всъщност истинската сладост за твореца. Нека младите поети посягат към речника за проверка, за уточняване, за подсещане. Разбира се, един речник на римите няма да направи никого поет. Най-полезен този речни може да бъде за преводачите на поезия. Тъй както е съставен сега, речникът включва и непълните рими и асонансите. Аз обичам, признавам и употребявам тези форми, но въпросът е дали в един речник трябва да се включат и те или трябва да останат само пълните рими? Речникът трябва да бъде непременно снабден с подробен предговор, както и с обширно указание за служенето с речника, да бъде проследено исторически употреблението на римите, развитието им, разнообразяването, усложняването, обогатяването. Да се дадат примери от поети за пълни, непълни, сложни рими и асонанси.”
Тогава тази позиция на Багряна спомогна за оформянето на едно мнозинство в подкрепа на издаването на речника на римите.
Рецензенти на „Речника на римите в българския език” бяха Димитър Методиев, Любомир Огнянов-Ризор, и след положителното мнение на академик Петър Динеков и съгласието на Павел Матев да стане редактор „Българския римен речник с автори проф. С. Иванчев, Г. Класов, Л. Любенов и Ив. Тренев беше отпечатан през 1967 г. От издателство „Наука и изкуство” в немислим за нашата малка страна тираж 15 080 екземпляра и за мое изумление бързо се продаде. Той сигурно изигра немалка роля да наплодяването на огромен брой поети, които в последващите години бълваха по две-три хиляди стихосбирки ежегодно.
Най-приятната реакция от излизането на нашия римен речник беше признанието, което получихме от съставителите на украинския римен речник А. А. Бурачок и И. И. Гурин (Киев, 1979), които възприеха основания термин, предложен от проф. Светомир Иванчев и от мен в нашия предговор, римоформа и в значителна степен структурата на нашия речник. Речникът на римите в българския език беше първият издаден в България. Значително по-късно Л. Любенов публикува своята студия „Римите в стихосбирката „Вечната и святата” на Елисавета Багряна (Участие, Х, No 3-4, 2000 г., стр. 45.47).Размисли за оригиналната и преводната поезия
В своите спомени Л. Любенов пише: „Какво общо имат помежду си оригиналната и преводна поезия? Зависи как се разсъждава. Лично аз разсъждавам по следния начин. Крайният резултат и в двата случая трябва да бъде поезия, откъдето следва, че като творецът на оригинална, така и на творецът на преводна поезия са поети. Подчертавам, че става дума за създаване на вдъхновена поезия. Между вдъхновението при създаване на оригинална и вдъхновението при преводна поезия няма съществена разлика.
Вдъхновението според мен е изпадане в оптимално творческо състояние. Поетът напълно се вглъбява в себе си и по-точно в обекта на творчеството. Като че ли всичко друго престава да съществува и изчезва за него. Изчезва съпротивата на формата дори за най-сложните римни схеми. Съдържанието в своята последователност, образи, сравнения, думи - всичко идва от само себе си и остава само да се запише. Изгубваш чувството за течение на времето. Това състояние може да трае само няколко минути, достатъчни за записване на няколко строфи, но може да продължи много повече, достатъчно за превода на сто-двеста стиха. Като че ли някое звено от още неизучената верига на химико-физичните процеси, обуславящи мисленето е изпаднала в резонанс. Достатъчно е обаче краткотрайно смущение - звън на телефон, шум от автомобилен мотор или лай на куче, са достатъчни да унищожат вдъхновението. За него трябва пълна тишина и затова то настъпва нощем.
Любен Любенов беше творец в превода на поезия. Той гледаше на него с такава голяма отговорност, с каквато един сериозен поет към своята оригинална поезия. Той пише: „Следвам главно изискването: стремеж към идеален поетичен изказ при максимално възможно смислово покритие. Моят лозунг е „преводната поезия на равнището на най-добрите български оригинални творби.”
проза
Моите срещи с Атанас Далчев
През 1968 г. моят приятел и съквартирант Григор Ленков завърши литература в Софийския университет „Св. Кл. Охридски”. За тема на дипломната си работа избра творчеството на големия български поет Атанас Далчев. Стихотворенията му се отличаваха с философска дълбочина, лаконичност, мъдрост, искреност, оригинална образност, предметност на поетическия изказ, наличието на естествен словоред и майсторски подбор на най-точната дума.
Първата ми среща с Атанас Далчев се състоя през 1965 г. Поводът беше, че аз и Иван Иванов търсехме рецензенти за първите три песни на „Ад” от Данте - пробен превод, въз основа на който очаквахме да сключим договор за превод на цялата „Божествена комедия”. И един топъл септемврийски ден Ленков ме въведе в малката стая на редакцията на списание „Пламъче” и ме представи на един възрастен побелял мъж с очила, седнал зад бюрото срещу вратата (перпендикулярно вдясно на това бюро имаше още едно – на главния редактор Александър Муратов, който в този момент отсъстваше). Далчев ме погледна ласкаво през лещите на очилата си, ръкува се с мен и разговорът ни започна без излишни предисловия. Нашият известен поет ми се стори ерудиран, убедителен събеседник, който кратко и ясно излагаше мненията си по разискваните въпроси и отлично знаеше цената на думите си. Той се отнесе с уважение към моето и на Иванов намерение да преведем „Комедията”; подчерта, че това е колосална задача, за която лично той веднъж завинаги бил решил да не се захваща; изложи накратко твърде критичното си мнение за българските преводи на К. Величков и К. Христов на „Ад”; и най-сетне отказа да ни стане рецензент поради твърде голямата си заетост с редакционна работа и с множество литературни ангажименти.
Втората ми среща с Далчев се състоя след година-две в неговия дом. Иванов и аз бяхме подписали договора за превод на трилогията на Данте и търсехме редактор. Бяхме убедили ръководството на издателство„Народна култура”, че редакторът на такъв суперсложен и отговорен превод трябва да работи паралелно с нас, двамата преводачи. Отново ме придружаваше Григор Ленков и отново получих отказа на нашия домакин поради вече известните ми причини.
Постепенно поезията на Далчев се разкри пред мен в цялата си същина и богатство. Плод на моето увлечение към нея стана една написана статия за римите на Далчевите стихове, публикувана в сп. „Родна реч” (1969 г., кн. 9). Бай Атанас посрещна с интерес тази статия и сподели в редакцията на списанието своето задоволство, отбелязвайки, че някои мои наблюдения били новост за самия него.
Не след дълго той ме покани в своя дом. Беше краят на септември. Далчев каза, че имал фрагменти за римата и римувания стих, и ми разказа за един от тях, посветен на някои наблюдения за влиянието на римата върху поетическия изказ на Яворов. По-нататък разговорът ни се прехвърли върху Дантевата „Божествена комедия”, в чийто превод Иванов и аз бяхме доста понапреднали (бяхме започнали превода на „Чистилище”). Оказа се, че Далчев знае цели пасажи от „Комедията” наизуст; той охотно ги рецитираше, анализираше, а привеждаше и мнения от Кроче и други италиански критици на Данте. Добре запомних един от съветите му: да обърнем особено внимание върху синтаксиса на многобройните разгърнати сравнения от рода на „И както... – така...”, които често заемат по няколко терцини. Внушението му беше, че те трябва да звучат просто и естествено за българския читател, за да се схващат без усилие. Имахме го предвид по-нататък при превода.
Следващото ми гостуване на Далчев беше през май 1975 г., когато преводът на „Божествена комедия” беше отпечатан и въпреки големия тираж (50 000 бр.) се продаде за няколко дена. В Далчевия дом пристигнах в 8.30 ч сутринта. Г-образният хол с прозорци откъм улица „Солунска” беше разтребен и подреден, просторен и незает от излишни вещи. Масата между входната врата и прозорците беше застлана с чиста бяла покривка. Една от дъщерите на поета ни поднесе турско кафе и чаши с вода.
Поднесох книгата с автограф и поетът я пое с видим интерес и вълнение. Поздрави ни със завършването на този дълъг и отговорен труд и каза, че щял да прочете превода ни. „Има непреводими стихове в оригинала!” – каза той и рецитира на италиански наизуст две терцини от „Чистилище”, добавяйки: „Как ще се предаде на български тази предметност на изказа, този звукопис?”
След това разговорът ни се прехвърли върху оригиналната поезия. Далчев изрази убедеността си, че Ленков може да се изяви и като поет, а вяра за подобна изява се опита да вдъхне и у мен. Смяташе за най-естествено при един поет личната и преводната поезия да вървят ръка за ръка; друг е въпросът, коя от тях ще преобладава в количествено отношение – това според него не беше особено важно. „Григор Ленков бърка – отсече категорично поетът, - „Евгений Онегин” принадлежи на Пушкин!” С тези си думи Далчев очевидно искаше да каже, че колкото и хубаво да преведеш едно чуждо произведение, каквото и признание да спечелиш за своя преводачески труд, това не ти дава права над оригинала и няма да удовлетвори напълно творческите ти амбиции.
По предложение на А. Далчев, аз бях донесъл пет мои оригинални стихотворения, които му оставих за мнение. След няколко дена ме прие отново за половин час, в 9 ч заранта. Беше ги прочел насаме, но едно по едно ги прочете и пред мен и ги анализира с привичната си безпощадна категоричност. От тях хареса едно, „Созопол”, което през 1982 г. бе отпечатано във втора книга на алм. „Море” и което включих в стихосбирката си „Спомени за пространства” (С., 1991). Похвали най-вече предметността на поетическия изказ. На раздяла ми подари един екземпляр от Лафонтеновите „Басни”, преведени съвместно от него и Ал. Муратов, с автограф: „На Любен Любенов сърдечно, 1975, Ат. Далчев.” На раздяла изрази надежда, че ще продължим да се виждаме, тъй като обичал да се среща с млади хора.
Запомнил съм и една наша случайна среща на „Солунска”, пред витрината на магазина за килими. Далчев не беше сам, но се поспря за десетина секунди, подаде ми ръка и разменихме две-три елементарни фрази на любезност.
За последен път се срещнахме в издателство „Народна култура”. Той слизаше от касата на стълбището, по което се качвах аз, за да получа един дребен хонорар. И двамата не знаехме, че му остават само още няколко месеца живот. Щом ме видя, ме поздрави сърдечно и с присъщата му категоричност отсече: „Четох превода на „Комедията”. Браво! Отлично!” И двамата бързахме и дори не се поспряхме да се ръкуваме, но тези пет-шест думи ме направиха щастлив като никога дотогава.
Оттогава досега изтекоха неусетно 27 години! През тях десетки пъти съм разгръщал томчето с негови стихове и книгата му „Фрагменти”, двутомника му от 1984 г., в който са притурени и неговите самостоятелни преводи на лирика и множество негови статии. Не усещам времето да ги прави по-малко привлекателни лично за мен, т. е. да са остарели. Прав е Петър Алипиев, когато в един разговор с мен възкликна: „Та мигар едно наистина хубаво стихотворение може да остарее!” Убеден съм, че неговата поезия и неговите фрагменти ще си останат сред непреходните ценности в българската литература.
(Статията е отпечатана в сп. „Пламък” 2004 г., кн. 5, стр. 175-180.) (Тя е представена със съкращения.)
През 1968 г. моят приятел и съквартирант Григор Ленков завърши литература в Софийския университет „Св. Кл. Охридски”. За тема на дипломната си работа избра творчеството на големия български поет Атанас Далчев. Стихотворенията му се отличаваха с философска дълбочина, лаконичност, мъдрост, искреност, оригинална образност, предметност на поетическия изказ, наличието на естествен словоред и майсторски подбор на най-точната дума.
Първата ми среща с Атанас Далчев се състоя през 1965 г. Поводът беше, че аз и Иван Иванов търсехме рецензенти за първите три песни на „Ад” от Данте - пробен превод, въз основа на който очаквахме да сключим договор за превод на цялата „Божествена комедия”. И един топъл септемврийски ден Ленков ме въведе в малката стая на редакцията на списание „Пламъче” и ме представи на един възрастен побелял мъж с очила, седнал зад бюрото срещу вратата (перпендикулярно вдясно на това бюро имаше още едно – на главния редактор Александър Муратов, който в този момент отсъстваше). Далчев ме погледна ласкаво през лещите на очилата си, ръкува се с мен и разговорът ни започна без излишни предисловия. Нашият известен поет ми се стори ерудиран, убедителен събеседник, който кратко и ясно излагаше мненията си по разискваните въпроси и отлично знаеше цената на думите си. Той се отнесе с уважение към моето и на Иванов намерение да преведем „Комедията”; подчерта, че това е колосална задача, за която лично той веднъж завинаги бил решил да не се захваща; изложи накратко твърде критичното си мнение за българските преводи на К. Величков и К. Христов на „Ад”; и най-сетне отказа да ни стане рецензент поради твърде голямата си заетост с редакционна работа и с множество литературни ангажименти.
Втората ми среща с Далчев се състоя след година-две в неговия дом. Иванов и аз бяхме подписали договора за превод на трилогията на Данте и търсехме редактор. Бяхме убедили ръководството на издателство„Народна култура”, че редакторът на такъв суперсложен и отговорен превод трябва да работи паралелно с нас, двамата преводачи. Отново ме придружаваше Григор Ленков и отново получих отказа на нашия домакин поради вече известните ми причини.
Постепенно поезията на Далчев се разкри пред мен в цялата си същина и богатство. Плод на моето увлечение към нея стана една написана статия за римите на Далчевите стихове, публикувана в сп. „Родна реч” (1969 г., кн. 9). Бай Атанас посрещна с интерес тази статия и сподели в редакцията на списанието своето задоволство, отбелязвайки, че някои мои наблюдения били новост за самия него.
Не след дълго той ме покани в своя дом. Беше краят на септември. Далчев каза, че имал фрагменти за римата и римувания стих, и ми разказа за един от тях, посветен на някои наблюдения за влиянието на римата върху поетическия изказ на Яворов. По-нататък разговорът ни се прехвърли върху Дантевата „Божествена комедия”, в чийто превод Иванов и аз бяхме доста понапреднали (бяхме започнали превода на „Чистилище”). Оказа се, че Далчев знае цели пасажи от „Комедията” наизуст; той охотно ги рецитираше, анализираше, а привеждаше и мнения от Кроче и други италиански критици на Данте. Добре запомних един от съветите му: да обърнем особено внимание върху синтаксиса на многобройните разгърнати сравнения от рода на „И както... – така...”, които често заемат по няколко терцини. Внушението му беше, че те трябва да звучат просто и естествено за българския читател, за да се схващат без усилие. Имахме го предвид по-нататък при превода.
Следващото ми гостуване на Далчев беше през май 1975 г., когато преводът на „Божествена комедия” беше отпечатан и въпреки големия тираж (50 000 бр.) се продаде за няколко дена. В Далчевия дом пристигнах в 8.30 ч сутринта. Г-образният хол с прозорци откъм улица „Солунска” беше разтребен и подреден, просторен и незает от излишни вещи. Масата между входната врата и прозорците беше застлана с чиста бяла покривка. Една от дъщерите на поета ни поднесе турско кафе и чаши с вода.
Поднесох книгата с автограф и поетът я пое с видим интерес и вълнение. Поздрави ни със завършването на този дълъг и отговорен труд и каза, че щял да прочете превода ни. „Има непреводими стихове в оригинала!” – каза той и рецитира на италиански наизуст две терцини от „Чистилище”, добавяйки: „Как ще се предаде на български тази предметност на изказа, този звукопис?”
След това разговорът ни се прехвърли върху оригиналната поезия. Далчев изрази убедеността си, че Ленков може да се изяви и като поет, а вяра за подобна изява се опита да вдъхне и у мен. Смяташе за най-естествено при един поет личната и преводната поезия да вървят ръка за ръка; друг е въпросът, коя от тях ще преобладава в количествено отношение – това според него не беше особено важно. „Григор Ленков бърка – отсече категорично поетът, - „Евгений Онегин” принадлежи на Пушкин!” С тези си думи Далчев очевидно искаше да каже, че колкото и хубаво да преведеш едно чуждо произведение, каквото и признание да спечелиш за своя преводачески труд, това не ти дава права над оригинала и няма да удовлетвори напълно творческите ти амбиции.
По предложение на А. Далчев, аз бях донесъл пет мои оригинални стихотворения, които му оставих за мнение. След няколко дена ме прие отново за половин час, в 9 ч заранта. Беше ги прочел насаме, но едно по едно ги прочете и пред мен и ги анализира с привичната си безпощадна категоричност. От тях хареса едно, „Созопол”, което през 1982 г. бе отпечатано във втора книга на алм. „Море” и което включих в стихосбирката си „Спомени за пространства” (С., 1991). Похвали най-вече предметността на поетическия изказ. На раздяла ми подари един екземпляр от Лафонтеновите „Басни”, преведени съвместно от него и Ал. Муратов, с автограф: „На Любен Любенов сърдечно, 1975, Ат. Далчев.” На раздяла изрази надежда, че ще продължим да се виждаме, тъй като обичал да се среща с млади хора.
Запомнил съм и една наша случайна среща на „Солунска”, пред витрината на магазина за килими. Далчев не беше сам, но се поспря за десетина секунди, подаде ми ръка и разменихме две-три елементарни фрази на любезност.
За последен път се срещнахме в издателство „Народна култура”. Той слизаше от касата на стълбището, по което се качвах аз, за да получа един дребен хонорар. И двамата не знаехме, че му остават само още няколко месеца живот. Щом ме видя, ме поздрави сърдечно и с присъщата му категоричност отсече: „Четох превода на „Комедията”. Браво! Отлично!” И двамата бързахме и дори не се поспряхме да се ръкуваме, но тези пет-шест думи ме направиха щастлив като никога дотогава.
Оттогава досега изтекоха неусетно 27 години! През тях десетки пъти съм разгръщал томчето с негови стихове и книгата му „Фрагменти”, двутомника му от 1984 г., в който са притурени и неговите самостоятелни преводи на лирика и множество негови статии. Не усещам времето да ги прави по-малко привлекателни лично за мен, т. е. да са остарели. Прав е Петър Алипиев, когато в един разговор с мен възкликна: „Та мигар едно наистина хубаво стихотворение може да остарее!” Убеден съм, че неговата поезия и неговите фрагменти ще си останат сред непреходните ценности в българската литература.
(Статията е отпечатана в сп. „Пламък” 2004 г., кн. 5, стр. 175-180.) (Тя е представена със съкращения.)
„Идеята принадлежи на Хитлер”
От петнадесетте оригинални публицистични и актуални статии на Л. Любенов заслужава внимание и следната „Идеята принадлежи на Хитлер”, която е отпечатана във в-к „Български писател”, VІІ, No 27, 2000 г., стр. 1.
„Относно идеята, настойчиво прокарвана в статиите и интервютата на австрийския славист и българист проф. Ото Кронщайнер, българите да заменят своята кирилица с латиница, бих желал да уточня, че тя принадлежи на Хитлер. Стефан Груев в книгата си „Корона от тръни” (1991, С. 368) пише за юнската среща през 1941 година в Оберзалцберг, в зимната резиденция на Фюрера, с цар Борис ІІІ: „Що се отнася до България, Хитлер намекна, че тя би могла да смени кирилицата с латинската азбука, за да се отслаби руското влияние. Цар Борис отмина с мълчание тази идея.” По-подробни сведения за срещата им се съдържат в известния дневник на тогавашния български премиер проф. Богдан Филов (София, 1991, стр. 343-344). Според него, връщайки се на 20 юни 1941 г., петък, в 13,15 часа, царят след срещата си с Хитлер бил много добре разположен. От 18-20 ч същия ден Филов бил на официална аудиенция при царя, за която между другото пише: „Доволен е от пътуването си, изглежда ободрен. С Фюрера имал много сърдечен разговор; Фюрерът пак потвърдил, че счита българите за най-добрите приятели на германците...” И по нататък: „Хитлер сметнал, че ние трябва да сменим нашата славянска азбука, за да намалим руското влияние. Царят му обяснил, че всъщност сърбите и русите са заели азбуката от нас и че нейните български особености, особено буквата Ъ, са закрепили нашето народностно съзнание.”
Интересното в случая е, че царят, въпреки своето немско-италианско потекло, чувствайки се цар на българите, изобщо е отхвърлил Хитлеровата идея, навярно давайки си сметка както за нейната несъстоятелност, така и че тя просто няма да бъде възприета позитивно от българския народ, който измежду всички свои най-големи исторически личности, като че ли най-безспорно и най-много е тачил и продължава да тачи именно светите братя Кирил и Методий заради тяхното безсмъртно дело, благодарение на което „и ний сме дали нещо на светът” (Вазов). А наличието на почти еднакви български и руски азбуки не ни е попречило през двете световни войни да бъдем най-верните съюзници на германците, нито е било най-важната причина през 1944-1989 да бъдем най-верните съюзници на бившия СССР; сиреч общите или различни азбуки на две държави не са решаващ фактор за тяхната политическа ориентация. Мигар е било мислимо за повече от 13 века при всяка наша политическа преориентация да сменяме азбуката си (и дали изобщо има такава държава в цялата човешка история?). Азбуката може да бъде още по-малко съществен фактор за успеха на външната търговия - Япония с нейната йероглифна писменост е един от трите най-могъщи световни икономически гиганта и върти оживена търговия с цял свят, докато редица африкански държави като Брегът на слоновата кост, Горна Волта, Габон и др., които след обявяването на своята независимост приеха за официален държавен език френския и следователно използват латинската азбука, не са процъфтели икономически, не са се наредили сред най-развитите страни и нямат кой знае колко голяма външна търговия. И то без да са преживявали като България за по-малко от половин век два кошмарни прехода: веднъж от пазарна към централизирана и втори път от централизирана към пазарна икономика.
Нека господин Кронщайнер посвети силите си на онова, което в областта на славистиката свързва България с Австрия.”
И днес много актуални са статиите на Л. Любенов „За висока езикова култура” (Култура, изкуство и литература, „Варна” (КИЛ), No 2 и No 4 от януари и март 1994 г.).
„За чистотата на българския език”, Български писател, ІІ, No 17, 6-12 септември 1994 г. стр. 10-11, и други злободневни проблеми в българското общество са намерили място в публицистичните му статии.
Публицистика
Л. Любенов притежава будно обществено чувство и на някои събития реагира с неподражаем маниер. Изключително любопитен е фактът, че по собствена инициатива той изпраща до Бил Гейтс в Америка отворено писмо със следното съдържание (разбира се, на английски език по интернет).
Отворено писмо
Драги г-н Гейтс,
Моля да приемете моите поздравления за Вашия изключително успешен бизнес в областта на компютърната техника, който Ви направи най-богатия човек в света. Отбелязвайки това, бих искал да Ви напомня, че изобретателят на първия компютър е българинът Джон Атанасов и, че българските програмисти са най-добрите в света.
Сега България (Европа), родината на Джон Атанасов е в много трудно икономическо положение. Преходът от планова към пазарна икономика в нея протича изключително трудно.
Вече 11-та година две трети от народа живее мизерно, смъртността превишава раждаемостта, външният дълг на страната е около 10 милиарда долара.
Имайки предвид Вашата благотворителност и фактът, че изобретението на Джон Атанасов лежи в основата на Вашия бизнес, се осмелявам да Ви предложа, ако е възможно, да изплатите поне част от българския външен дълг.
2000 г. Искрено Ваш,
София доц. д-р Любен Любенов
Отвореното писмо Любенов изпраща до редакциите на вестниците „Die Zeit” - Германия, „The Times, for the Editor-in-chef” - Англия, „International Herald Tribun” - Франция, и до главните редактори на вестниците „Труд”, „24 часа”, „Стандарт”, „Демокрация”, „Нова зора” и „Дума”.
По този повод във в-к „Нова зора” е поместено следното интервю с Любен Любенов.
Нова ЗОРА: Г-н Любенов, има ли капчица надежда за положителен отговор на г-н Гейтс?
Л. Любенов: Според мен - да. В миналото има един случай на значително дарение в полза на България - добре известно е, че Рокфелеровата фондация е спонсорирала построяването на три огромни обществени сгради у нас: на бившата Селскостопанска академия, до новата сграда на Българското национално Радио), на Медицинския институт за заразни болести (до кино „Сердика”) и на (не съм съвсем сигурен за точното наименование) Научноизследователския институт по растениевъдство в Пловдив. Тяхната сегашна цена е навярно десетки милиони долара. При това Рокфелеровци не са имали никаква причина да изпитват благодарност към България и българите.
Нова ЗОРА: Но Джон Атанасов е изобретил първия компютър в качеството си на американски гражданин, в САЩ, пък и срокът на патента му отдавна е изтекъл.
Л. Любенов: Да, така е, но въпреки американското гражданство на Джон Атанасов той си остава за нас, а и за света, българин. За да почувствате по-ясно това, ще ви приведа следния случай с Алберт Айнщайн. След като на 14 май 1948 г. по решение на ООН е образувана държавата Израел, депутатите във втория израелски кнесет през 1952 г. единодушно решили да поканят своя най-прочут в целия свят сънародник, създателят на теорията на относителността, да стане израелски президент. Поласкан от вниманието, германският (защото, след като през 1933 г. на власт дошъл Хитлер, Айнщайн, намирайки се в САЩ, заявил, че няма да се върне в Германия) или американският гражданин Алберт Айнщайн отказал да приеме тази чест, заявявайки, че се смята твърде наивен за политик, пък и „формулите са по-важни за мен, защото политиката е за настоящето, а една формула - за вечността.” Та, както за евреите по цял свят Алберт Айнщайн си остава евреин, така и за българите по цял свят Джон Атанасов си остава българин. Бил Гейтс несъмнено уважава създателя на първия компютър в света и българите - неотдавна той заяви, че се кани да инвестира милиони долари у нас.
Нова ЗОРА: А вие, ако бихте си разменили местата с Бил Гейтс, бихте ли наистина изплатили част от българския външен дълг в отговор на една негова подкана?
Л. Любенов: Категорично бих изплатил дори целия външен дълг, може би не веднага, а за две-три години. В случая не може един морален човек да не изпитва приятелски чувства към родината на Джон Атанасов; а нали приятел в нужда се познава? (И Джон Рокфелер, и Бил Гейтс са изключителни личности и са започнали своя бизнес напълно морално, а чувството за морал е неотменим атрибут на една личност.) Впрочем, отговарям положително, разсъждавайки от сегашния си акъл. Когато един човек забогатее фантастично много, чувството му за морал закърнява - спомнете си гениалната „Приказка за стълбата” на Христо Смирненски.
Нова ЗОРА: Кога ви хрумна тази нестандартна идея?
Л. Любенов: Преди една година. Твърде се колебах досега дали да отправя това отворено писмо до Бил Гейтс; нали в случай на негов отрицателен отговор ще стана за присмех в медиите - тия журналисти са такива сеирджии и подигравчии... Но все пак шансът г-н Гейтс да отговори положително е, първо, отличен от нула; второ, много по-голям, отколкото да се спаси удавник, който се хваща за сламка.
И после - той може да отговори отрицателно относно безвъзмездното подаряване на, да кажем, 2-3 милиарда долара за частично изплащане на нашия външен дълг, но да инвестира една такава сума (а не само няколко милиона, за което негово намерение вече стана дума) в българската икономика.
Нова ЗОРА: Ами ако все пак откаже да направи и едното, и другото?
Л. Любенов: Тогава ще имам самочувствието, че като личност стоя над Бил Гейтс.
Бил Гейтс не отговаря на отвореното писмо на Любен Любенов.
Проза
Любен Любенов отпечата „Библиография”, която обхваща периода 1948-2005 г. (Изд. „БСП” София, 2005 г.)
В 25 раздела са систематизирани неколкостотин публикувани негови литературни произведения. Прелиствайки библиографията може да се получи известна представа за обема, съдържанието и многообразието на неговото огромно литературно творчество.
Петият раздел от библиографията обхваща 60 отпечатани публикации, които обхващат три теми , а именно „За римата и римувания стих”, „За стихотворния превод” и „По историята на превода в България”.
Любен Любенов издава книгата „Римата и стихотворното майсторство” (Български писател, София, 1970).
В нея той пише следното: „За поезията най-вече са характерни сбитото, контрастно мислене, яркият пестелив рисунък, свежият и непосредствен изказ на чувствата. Но формалните особености, на които тя се гради са ритъма и римата. Разбира се, в поезията, основното е съдържанието.”
В целокупната българска поезия римуваният стих е преобладаващ. Нейните най-сериозни постижения са свързани с него. Необходимо е да се изтъкне характерното и типичното за римата и римуването на отделните български поети, а в крайна сметка и в българската поезия.”
Именно това са мотивите Любен Любенов да направи научни изследвания за римата в поезията на най-изтъкнатите български поети, които публикува в редица литературни списания. Ще изброим само част от тях.
Римуваният стих в българската поетична класика (1978 г.)
Римната система на Ботевата поезия (1978 г.)
За римите в „Самодивска китка” на Кирил Христов (1978 г.)
Римният орнамент на „Легенда на разблудената царица” от Димчо Дебелянов (1978 г.)
За римната схема на „Червените ескадрони” от Христо Смирненски (1977 г.)
Римите в поемата „Септември” от Гео Милев (1985 г.)
За римите в шедьоврите на Иван Вазов (1979 г.)
Римите в поезията на Николай Лилиев (1983 г.)
Римното майсторство на Пейо Яворов (1979 г.)
Римите на Атанас Далчев (1968 г.)
За Любен Любенов народното творчество е било винаги извор на вдъхновение и преклонение пред творческия гений на българския народ. Търпеливо, последователно и упорито той събира много материали и изследва „Римите в народната песен”, „Български силаботонично римувани пословици”, „Дисонансно римувани пословици”, „Български силаботонични римувани народни гатанки” и ги публикува главно в списание „Български фолклор” (1976 г., 1980 г., 1983 г., 1989 г.)”.
Тези и още други сериозни научни изследвания характеризират Любен Любенов като теоретик в българската литература.
Л. Любенов е превел няколко драматични произведения като пиесите на Александър Островски „Буря”, „И най-мъдрия си е малко прост”, „На оживеното място”, които са играни по няколко сезона в Силистренския, Смолянския, Пловдивския и Разградски драматични театри. Негови са преводите на драматургичното произведение „Пугачов” от Сергей Есенин, „Борис Годунов” от А. С. Пушкин, „Марино Фалиеро, додж на Венеция” от Джордж Байрон и „Руслан и Людмила” от Пушкин, драматизация от Любен Любенов. Играна е на сцената на Старозагорския куклен театър.